Възниква обаче методологичен проблем, който мнозина изследователи предпочитат да заобикалят. Радиовъглеродните датирания на материали от периглациални зони често страдат от така наречения "морски резервоарен ефект" – когато организмите консумират риба или морски бозайници, намерената въглеродна възраст изглежда с неколкостотин години по-стара от действителната. Това означава, че хронологичната рамка на опитомяването в Аляска все още има своите сериозни пробойни в теорията и не може да бъде окончателно закована без допълнителни геномни корекции.
В исторически контекст този процес съвпада с голямото климатично преструктуриране в края на плейстоцена. Изчезването на мегафауната принуждава човешките групи да променят стратегиите си за лов, преминавайки към по-дребен и бърз дивеч, както и към интензивен риболов. В тази нова икономика кучето изведнъж става технологичен инструмент – за теглене на товари, проследяване и парене на калории вместо човека. Не става дума за романтика, а за калориен счетоводен баланс.
Изследванията на генетичното разнообразие на древните каниди в Берингия показват и друга неудобна подробност: много от тези първи родове са изчезнали напълно, без да оставят наследници сред съвременните кучешки породи. Днешните кучета са резултат от по-късни, вторични вълни на смесване, вероятно от Евразия. Това превръща плейстоценовите кучета от Аляска в един от многото биологични експерименти на еволюцията – опит за адаптация към човешкото присъствие, който в крайна сметка е приключил в затворен улей.
Историята на опитомяването остава затънала в архивно гробище от фрагментирани кости, където всяко ново откритие по-скоро обърква, отколкото изяснява картината. В крайна сметка става ясно само едно: кучето не е създадено от човешката добрина, а от неизбежността на хранителния отпадък.
