Историческият и военно-медицинският контекст
Опитите за систематично използване на медикаменти за извличане на информация датират от първата половина на XX век. През 1920-те години американският акушер Робърт Хаус забелязва, че скополаминът (използван тогава за т.нар. „вълшебен сън“ при раждане) кара родилките да отговарят автоматично на въпроси. По-късно, по време на Студената война, централните разузнавателни централи разработваха мащабни проекти (като известната програма MKUltra на ЦРУ), експериментирайки с LSD, мескалин и различни барбитурати.
Резултатите от тези изследвания, днес частично разсекретени, показват еднозначен провал: химически съкратените разпити произвеждат огромен брой фалшиви признания и дезориентират аналитиците. Смята се, че именно поради тази причина в съвременната медицинска практика барбитуратите бяха поетапно изместени от по-управляеми и сигурни анестетици като пропофол и бензодиазепини, които имат значително по-добър профил на безопасност.
Тук обаче възниква логически проблем. Ако тези съединения бяха толкова неефективни за спецслужбите, защо правните системи в редица държави изрично забраниха със закон използването на фармакологични средства при разпит? Дали забраната е мотивирана от хуманни подбуди и превенция на изтезанията, или от факта, че съдът не може да приеме за доказателство брътвежите на човек с блокиран дихателен център? Отговорът остава в сивата зона между правото и медицината.
