Разбира се, в тази хипотеза има ясни пробойни и сериозни изследователи като палеонтолога Артуро Касадевал, който пръв детайлно развива тезата за термичния щит, признават нейните ограничения. Не бива да се прави грешката цялото масово измиране K-Pg да се превръща в елементарна епидемиологична история. Оцеляването на бозайниците е било комплексна логистична операция: техният малък размер им е позволявал да поддържат нисък общ калориен прием в абсолютни стойности, способността им да копаят дупки ги е спасила от непосредствения термичен шок при самия удар, а всеядната им диета (включително хранене със самите гъби и насекоми) им е осигурила нужните протеини.
Освен това, палеокlimатичните данни показва, че застудяването не е било равномерно, а геоложките пластове често смесват събития, протекли в рамките на хиляди години, което прави прецизната хронологична атрибуция трудно доказателствена. Спорно остава и защо редица ектотермни групи като крокодилите, костенурките и някои видове змии са успели да прескочат границата Креда-Палеоген, въпреки че нямат ендотермия. При тях вероятно определяща е била водната среда, по-ниската нужда от кислород и способността за продължителна анабиоза – фактори, които неутрализират гъбичния натиск по съвсем различен начин.
В крайна сметка анализът на микрофосилите и изотопните измервания показват едно: оцеляването в биологичната история рядко е въпрос на сила или перфектност. То е въпрос на случайни адаптации, развити за съвсем други цели, които в момент на тотален колапс се оказват единственият валиден билет за бъдещето. Преходът от епохата на влечугите към епохата на бозайниците не е бил епична битка, а бавно прочистване на терена, в което микроскопичните организми са изиграли roлята на суров екзекутор.
Вътрешни изследвания потвърждават, че палеоекологичните промени около границата Креда-Палеоген са анализирани подробно в проучването за палеоклиматичния колапс и динамиката на древните екосистеми, където ясно се вижда как микробиологичният фактор пренарежда биологичните класове.
