Историята на езика на Апенинския полуостров рядко се разглежда през това, през което трябва – суровинната логистика, административната мрежа и транспортната свързаност. Ако съберете легионер от провинция Британия, търговец на зехтин от Северна Африка и сенатор от Палатин през II век сл.Хр., вербалната комуникация между тях е била изключително трудно упражнение. Класическият латински, когото днес изучаваме през текстовете на Цицерон, Тацит и Вергилий, е бил политически проект, нормиран чрез строга образователна инфраструктура, достъпна за под 2% от населението на империята. Останалото мнозинство е използвало т.нар. sermo vulgaris (народен говор) – динамичен, граматически опростен и силно замърсен с местни субстрати жаргон, вариращ драстично според географските координати.
Фрагментация на терен и разпад на комуникационните канали
С падането на империята през 476 г. сл.Хр. настъпва пълна деградираща трансформация не просто на държавните институции, а на пътната мрежа и търговския поток. Когато поддръжката на римските пътища спира, а пазарните връзки между регионите се разпадат в рамките на няколко десетилетия, диалектите започват да се изолират географски. Този процес не е мистериозно събитие, а директно следствие от географската топография – Апенините разделят полуострова вертикално, правейки сухопътния транспорт бавен и скъп. Всеки долинен микрорегион започва да развива собствена фонетична и фонологична система върху остатъците от войнишкия латински.
Твърденията, че населението на полуострова през Ранното средновековие се е разбирало безпроблемно от Алпите до Сицилия, са пробойни в теорията, които трудно издържат на сериозен филологически анализ. Разликите между венецианския, ломбардския, неаполитанския и сицилианския говор не са били козметични – те са включвали напълно различни фонетични трансформации и лексикални заемки от лонгобарди, араби, нормани и византийци. Текстът от т.нар. Placiti Cassinesi (960–963 г. сл.Хр.) – юридически документи за собственост върху земя близо до Капуа – за първи път писмено фиксира разграничението между официалния латински, използван в съдебния протокол, и говоримия народен език (volgare).
