Логиката на функционалната употреба
Семейството, разгледано като затворена социална и икономическа единица, винаги е разпределяло ресурсите и задълженията си според наличния капацитет. Проблемът възниква тогава, когато възрастните изчерпат своя емоционален или регулаторен капацитет и започнат да черпят от този на детето. В психологическата литература това състояние отдавна е описано от автори като Иван Босзормени-Над чрез термина „парентификация“ (parentification) — процесът, при който ролите се разменят и детето поема функцията на родител за своите братя, сестри или за самите си майка и баща.
Това не е просто ранен битов ангажимент. Поемането на пълна грижа за по-малките членове на семейството, превръщането в съдник при съпружески кавги или използването на детето като психологически буфер срещу самотата на възрастния са ясни пробойни в теорията за безкористната родителска любов. Лев Виготски ясно дефинира т.нар. „зона на близко развитие“ — пространството, в което детето усвоява нови умения под напътствието на възрастен. Когато обаче напътствието липсва, а отговорността се прехвърля изцяло, обучаващият механизъм спира да работи. Резултатът е преждевременно структурирана психика, която е била лишена от базовото право на безопасна зависимост.
