Тук обаче лаиците правят грешката да предполагат, че ако границата от 299 792 458 м/с бъде премината, функцията ще продължи плавно под нулата и ще навлезе в отрицателните стойности. В уравненията на Лоренцовите трансформации при скорост, надвишаваща тази на светлината, под корена се получава отрицателно число. Това не ражда "минало", а имагинерни числа – математически феномен, който няма физически еквивалент в реалния свят. Времето просто няма физически механизъм да премине в отрицателната област.
Ако разгледаме хипотетичен обект, движещ се със скоростта на светлината спрямо нашата лаборатория, Лоренцовото съкращение диктува, че неговата линейна дължина по посока на движението се свива до нула. В такава екстремна отправна система разстоянието между носа и кърмата на такъв обект престава да съществува. От гледна точка на самия обект той пресича цялото пространство мигновено, без да изразходва нито една секунда от собственото си време. Тъй като не съществува разстояние за изминаване, не съществува и интервал. А няма как да постигнеш скорост "по-бърза" от процес, който вече заема нулево време.
При Общата теория на относителността картинката се допълва от гравитационния потенциал. Измерванията в близост до масивни небесни тела показват безмилостна закономерност – колкото по-дълбок е гравитационният кладенец, толкова по-бавно тече времето за външния наблюдател. В близост до хоризонта на събитията на черна дупка темпът на процесите клони към пълно спиране. Но дори и в тези екстремни точки на смазваща гравитация векторът остава непроменен. Времето може да бъде забавено до краен предел, да бъде разтеглено, но никъде в архивите на астрофизичните наблюдения няма регистриран вектор с положителен знак, който да се е обърнал в отрицателен.
Целият проблем с хипотетичните "пътувания" се корени в грешното разбиране на термина относителност. Темпът на процесите е сравнителна величина – той има смисъл само когато съпоставяме часовника в лаборатория А с часовника в лаборатория Б. Времето в една и съща точка, само по себе си, е несравнимо, защото то е самата рамка, в която се случва експериментът. Без наличието на наблюдател и определена отправна система самата концепция за измерване губи съдържание.
В крайна сметка физическият свят се управлява от фундаментална асиметрия. Хората не могат да се върнат в миналото си не защото не разполагат с достатъчно мощни двигатели или заради липсата на екзотична материя, а защото самата геометрична тъкан на пространство-времето е конструирана като еднопосочен вектор. Всяка хипотеза, обещаваща разходки в минали епохи, остава затворена в сферата на научната фантастика, докато лабораториите продължават да регистрират един единствен неумолим факт – континуумумът се разширява само в една посока.
Така че, ако някой ви обещава машина на времето за миналото, естествено е да го попитате как точно планира да заобиколи асиметрията на светлинния конус и ентропийните закони. Насочете го към по-стари текстове и изследвания за [гравитационния червен изместник и лоренцовите трансформации], където фундаменталната математика отдавна е затворила вратата за подобни илюзии.
