Всеки път, когато някой теоретик реши да зачеркне времето като фундаментална променлива и да го обяви за чисто субективна илюзия на съзнанието, в кулоарите на физическите факултети се чува тиха въздишка. На хартия това звучи примамливо – премахваш темпоралната ос от уравненията на Уийлър-ДеВит и изведнъж получаваш статична Вселена, в която всичко просто „съществува“. Подобни умствени гимнастики обаче катастрофират в първата лаборатория. Дори да приемем, че времето е вторичен продукт, изплуващ от локалното усещане за пространствена динамика, това с нищо не улеснява мечтата на фантастите. Премахването на една математическа координата не премахва термодинамичните и геометричните реалности на континуума.
Когато се опитаме да разглобиме механизма, през който се дефинира времето във физиката, неизбежно стигаме до фундаменталната връзка между разстоянието, бързината на разпространение на взаимодействията и ролята на наблюдателя. Времето произтича от суровото физическо движение на пространството, което се случва с фундаменталната константа – скоростта на светлината във вакуум, фиксирана точно на 299 792 458 метра в секунда. То е пряко пропорционално на разстоянието, на което това пространство се премества спрямо дадена отправна система. Всяка точкова маса, която се движи линейно в дадено пространство, създава симетрия спрямо собствената си траектория – пред нея пространството се скъсява за външния наблюдател, а зад нея се отдалечава.
Проблемът идва от факта, че самото разширение и „излъчване“ на пространството, формиращо субективното усещане за хронология, не е просто механично преместване на релси, каквото виждаме при движението на един влаков състав край гаровата платформа. Ако вземем за пример обикновен релсов транспорт, векторът на движението е ясен – композицията се е преместила вляво, освобождавайки сектора вдясно. Нещата там са геометрично симетрични и лесни за чертаене с прав ъгъл и линия. При формирането на континуума от гледна точка на конкретен наблюдател обаче, процесът прилича много повече на еднопосочно излъчване – сферична вълна, която се разпространява навън от всяка точка на измерване към безкрайността.
Това асиметрично дисперсионно движение е ключовата пробойна в теорията за пътуване назад. Пространството не просто се измества; то се "шири" темпорално спрямо наблюдателя единствено в посока от центъра на събитието към периферията на Вселената. За да накараш времето да тече в обратна посока, ще трябва да обърнеш самия геометричен вектор на разпространение на светлинния конус – оперативно действие, което изисква отрицателна енергия в мащаби, надхвърлящи масата на познатия ни космос.
Възниква въпросът какво се случва, когато двама наблюдатели се движат един спрямо друг с релативистки скорости. Потвърдените експерименти с атомни часовници на борда на самолети и спътници от системата GPS отдавна са доказали релативисткото забавяне. При увеличаване на скоростта релативният темп на процесите в чуждата отправна система се забавя за външния наблюдател. Когато скоростта се доближи до границата на светлината, процесите в чуждия обект за външното око изглеждат почти замръзнали.
