Илюзията за размер и митологията на „убиеца“
Когато отворите стандартните справочници или старите отчети от френските експедиции в Гвиана от края на XVIII век, първото нещо, което прави впечатление, е разминаването между легендарния и фактическия мащаб на това влечуго. Митологията твърди, че мата-мата достига метър и половина, чупи кости с захапка и завлича дребни бозайници на дъното. Реалността, регистрирана в каталозите на природонаучните музеи, е много по-прозаична: карапаксът (горната част на черупката) на възрастен екземпляр рядко надхвърля 40 до 45 сантиметра, а общото тегло едва достига 15 килограма. Твърденията за метрови чудовища са просто резултат от лошо измерени препарирани кожи или откровено предозиране с въображение от страна на ранните пътешественици.
Що се отнася до опасността за човека, тук физиката и анатомията са категорични. За разлика от северноамериканската кайманова костенурка (Chelydra serpentina), чийто рогов клюн притежава достатъчна сила да отреже пръст поради лостовата система на челюстната мускулатура, мата-мата има съвсем различна структура на черепа. Челюстите ѝ са сравнително слаби, с тесен рогов ръб, и не са пригодени за захапване, разкъсване или дъвчене. Ако някой бъде ухапан от този вид на сушата – което само по себе си е трудно, тъй като животното почти никога не напуска водната среда, освен за снасяне на яйца – резултатът е лека повърхностна рана. Нито един зоологически отчет от басейна на Ориноко или Амазонка не съдържа данни за сериозно пострадал човек. В сравнение с пиранята Serrasalmus rhombeus или електрическия змиор, това животно е абсолютно безобидно от гледна точка на човешката безопасност.
Еволюционен прагматизъм: Бавност, която работи
Истинският интелектуален въпрос тук не е колко е „страшна“ костенурката, а как същество с толкова ограничен двигателен капацитет оцелява в една от най-конкурентните екосистеми на планетата. За разлика от морските си роднини, които могат да развият сериозна скорост във водата благодарение на модифицираните си крайници, мата-мата е отвратителен плувец. Тя практически не плува, а ходи по тинестото дъно на бавнотечащи или стоящи водоеми, речни старици и блата. Формата на черупката ѝ – с три надлъжни грапави кила и множество израстъци – създава огромно водно съпротивление при опита за каквото и да е активно придвижване.
Това налага уникална еволюционна стратегия. В условията на ограничена енергия и нисък метаболизъм, характерен за студенокръвните, преследването на плячка е икономически неизгодно. Мата-мата е развила крипсис (маскировка) до степен, в която практически се слива с речното дъно. Нейната черупка имитира паднало дървесно кораво парче или гниеща листна маса, обрасла с водорасли. Но самата маскировка е само половината от уравнението. По-важното е какво става, когато плячката се приближи.
