Инженерният прагматизъм срещу научната фантастика
Идеята за изпращане на изкуствен обект до най-близката звездна система винаги е страдала от фундаментален физически проблем: енергийната плътност. Когато през 2016 година инициативата Breakthrough Starshot предложи използването на фазирани масиви от гигаватови земни лазери, които да изтласкват микроскопични сонди с платна до 20 процента от скоростта на светлината, това изглеждаше теоретично елегантно. Икономическата и инженерната реалност обаче бързо разкри пробойни в теорията. Изграждането на подобна инфраструктура изисква десетки милиарди долара, оптични системи с немислима до момента прецизност и траекторни изчисления, които тепърва трябва да справят с проблема с термичната деградация на материалите.
В този контекст инициативата Fermi Explorer, оглавявана от Филип Джонстън, изглежда като студен душ за мечтателите. Вместо да чакат прорив в лазерните технологии, физиката на твърдото тяло или термоядрения синтез, организаторите избират каквото е налично на рафтовете на съвременните сателитни производители. Маса на апарата между 100 и 200 килограма, полезен товар от едва един килограм и електрически двигател с ниска, но продължителна тяга. Резултатът от тази инженерна скромност е аритметично неумолим: траекторията към Алфа Кентавър ще отнеме около 80 000 години.
Финансови очертания и оперативни лимити
Цената от 15 милиона долара е изключително ниска на фона на бюджета на произволен научноизследователски спътник в ниска околоземна орбита. Според съобщеното от екипа, водещ европейски или американски производител вече е потвърдил, че може да сглоби платформата в рамките на тази сума. Основният двигателен модул разчита на йонно или плазмено задвижване — технология, която отдавна захранва търговските комуникационни спътници и дълбококосмически мисии от рода на Dawn.
Тук обаче възниква сериозен физически въпрос. Електрическите двигатели изискват непрекъснато захранване. В междузвездното пространство слънчевите панели са абсолютно безполезни веднага щом апаратът подмине орбитата на Юпитер. Традиционните радиоизотопни термоелектрически генератори (RTG), използващи плутоний-238, имат полуживот от 87,7 години. Дори апаратът да разполага с най-съвършения радиоизотопен източник, бордовите системи ще останат без каквато и да е задвижваща и захранваща мощност още в първото хилядолетие от полета. След това апаратът просто ще продължи по инерция като мъртво парче метал в пълно мълчание през архивното гробище на междузвездния вакуум.
