Пустинната стена и фаталните опити за пробив
Зад романтичната представа за „първите пътешественици“ лежи суровата реалност на една изключително враждебна географска среда. Анатомично модерният човек съществува от над 300 000 години, но първите му успешни и трайни стъпки извън Африка, бележещи началото на световната колонизация, са регистрирани едва преди около 60 000 до 70 000 години. Противно на широко разпространеното схващане, това не е първият опит. Фосилните находки от пещерите Скул и Кафзех в днешен Израел, датирани отпреди 100 000 до 130 000 години, категорично показват, предходни вълни са успели да пресекат Синайския полуостров. Генетичният анализ обаче показва нещо смущаващо: тези популации са навлезли в задънена улица. Те са измрели напълно, без да оставят какъвто и да е пряк следовен принос в съвременния извънафрикански геном.
Причината за този ранен неуспех не е мистериозна, а строго физическа. През плейстоцена климатът на Северна Африка и Близкия изток е преминавал през драстични цикли на засушаване и овлажняване, контролирани от орбиталните прецесии на Земята. По време на сухите глациални периоди пустинният пояс се е разширявал, превръщайки Синай, пустинята Негев и Руб ел-Хали в непроницаеми термични бариери. Ловците-събирачи от ранния каменен век са имали нужда от минимум 5 до 10 квадратни километра нискоинтензивна територия на човек за поддържане на жизнения минимум. Когато климатичният прозорец се е затварял, водоизточниците са пресъхвали, а дивечът се е изтеглял, превръщайки миграционните коридори в капани за източване на ресурси. Преминаването през земи без повърхностно течаща вода, с оскъдна растителност и при липсата на контейнери за съхранение на течности, е означавало сигурна смърт в рамките на броени дни.
