Рационализация срещу тайнство: Текстовият конфликт
Тук възниква същественото разминаване между Омировия оригинал и филмовия текст. Античният човек съществува в свят, където границата между реалност и мит е размита. При Нолан всичко е подложено на строга физическа логика. Звуковият дизайн уплътнява това усещане — шумът на вълните, скърцането на дървените греди на корабите и вятърът не са просто заден план, а физически фактор, който постоянно напомня за лимитите на човешката издръжливост. За повече детайли относно историческото съответствие на корабостроенето през бронзовата епоха, си струва да се проучат архивите от разкопките в Мицена и Пилос.
Въпреки това, с увеличаването на рационализацията изчезва онази непредсказуема, мрачна атмосфера, която прави „Одисея“ толкова специфична творба. Омировият герой е жесток, често импулсивен и морално амбивалентен. Нолановият герой, изигран с нужната умора от Мат Деймън, е твърде съвременен. Той анализира действията си, изпитва вина и търси мотиви. Това го прави разбираем за днешния зрител, но го лишава от епичната му дистанция.
Актьорският състав, включващ Ан Хатауей, Робърт Патинсън и Зендая, успява да задържи драмата стъпила на земята, без да я превръща в костюмна драма. Всеки герой носи тежестта на своите избори, което създава плътен разказ. Но сгъстяването на толкова много събития в тричасов формат неизбежно води до повърхностно преминаване през определени епизоди. Монтажът е бърз, динамиката е висока, но драматургичното време за потапяне понякога не достига.
В крайна сметка филмът не предлага лесни философски изводи и това вероятно е най-голямото му качество. Той поставя зрителя пред въпроса за личната отговорност в свят, управляван от хаотични и разрушителни сили. Завръщането у дома се оказва невъзможно в първоначалния си вид, защото домът вече не съществува, а самият човек е неизправимо променен от преживяното.
