Цена: Архитектура на социалното неравенство
Вечерята (cena) е единственото хранене, което се е превърнало в социално-политически театър. Противно на представата за ежедневни оргии и безкрайни угощения, за повечето семейства това е била просто топпла каша от спелта или ечемик (puls), гарнирана с налични зеленчуци – зеле, лук, ряпа или леща. За елита обаче, cena е била основният ареал за демонстриране на власт, паттронаж и финансови възможности.
Римската вечеря е била разделена на три фази, като всяка е носила специфичен социален код:
- Gustatio: Началната фаза, целяща стимулиране на апетита. Сервирали са се яйца, маслини, солени миди, малки птици и зеленчуци, поливани с mulsum (вино, смесено с мед).
- Prima mensa (или caput cenae): Същинското ястие, състоящо се от няколко последователни сервирания (fecula). Тук се е появявало месото – дивеч, прасета, овнешко и риба.
- Secundae mensae: Десертът, включващ пресни и сушени плодове (смокини, грозде, ядки), придружени от нови възлияния с вино.
Социалното разслоение се е виждало най-вече в качеството на предлаганата храна и напитки за различните гости. В своите Писма, Плиний Млади с ирония описва домакини, които сервират отлично вино и скъпи ястия на себе си и избрани високопоставени гости, докато на по-нискостоящите клиенти и освободеници се раздава влошено вино и евтини отрязъци месо. Масата не е била място за равенство, а за преутвърждаване на йерархията.
Позовавайки се на изследвания върху [археоботаническите находки в района на Везувий], може да се заключи, че диетата дори на по- заможните граждани е разчитала значително повече на локалното селско стопанство, отколкото на скъп импорт. Големите пирове с щраусови езици, пауни и матка от прасе, описани от Сатирикон на Петроний, са по-скоро сатира върху парвенюшкия вкус на забогателите освободеници като Трималхион, отколкото представителна извадка за средностатистическото римско ежедневие.
Пшеница, климат и пробойни в имперската диета
В крайна сметка, римското хранене е било абсолютно зависимо от климатичните колебания и транспортната ефективност на морските пътища. Една лоша реколта в Египет или буря в Средиземно море, задържала флотилията със зърно на пристанището в Александрия, е означавала незабавен скок в цените на хляба и реален риск от гладни бунтове в столицата.
Ето защо държавата е регулирала цените и е поддържала огромни складови комплекси (horrea), като Horrea Galbae в Рим, където са се съхранявали десетки хиляди тона пшеница, зехтин и вино. Стабилността на империята не се е крепяла върху стоическата философия или военната гениалност на легионите, а върху способността да се доставят по 200 грама зърно дневно на човек. Когато тази логистика започва да поддава през IV и V век под натиска на икономическата дезинтеграция и климатичните промени, имперската диета просто се свива до нивата на ранната Република – локална, бедна на протеини и изцяло зависима от най-близката нива.
