Галактическото счетоводство и термичният парадокс
От години статистиката на видимата вселена страда от системен дефицит, който теоретиците опитваха да замажат с елегантни, но недоказани сценарии. Огромните масиви от неохладен газ, капсулирани в окологалактическата среда, по всички изчисления на хидродинамиката трябва постепенно да губят кинетична и топлинна енергия, да колапсират под собственото си тегло към центъра и да захранват масови вълни от раждания на нови звезди. Това обаче не се случва с очакваната темповост. В центровете на повечето масивни галактики лежи гравИТАционен обект с маса от милиони до милиарди слънчеви маси, чийто акреционен диск работи като гигантска термоядрена централа. Въпросът винаги е бил механичен: как точно тази енергия, концентрирана в обем, по-малък от слънчевата система, успява да упражни кинетичен натиск върху газ, разположен на стотици хиляди светлинни години в дълбоката периферия.
Данните, анализирани в новото изследване, показват, че взаимодействието далеч не е хомогенно кълбо от радиация, а представлява строго насочен механичен и термичен удар. Изследвайки спектралните линии на йонизирания водород, екипът от астрономи е засякъл асиметрия в сиянието на плазмата. Векторите, по протежение на които свръхмасивната черна дупка изхвърля релативистки плазмени струи (джетове), показват рязък скок в йонизацията и температурата на средата.
