Архитектура на неврозата и суровите лимити на биологията
Ако отворим картотеката на невропсихиатричната клиника във Виена от средата на миналия век или прегледаме съвременните дневници на логистичните центрове в Силициевата долина, картината е сходна. Интелектуална мъгла е обвила целия конструкт на т.нар. „успешен живот“. Виктор Франкъл публикува фундаменталния си труд „Човекът в търсене на смисъл“ (с първоначално заглавие „Психологът в концентрационния лагер“, 1946 г.), стъпвайки върху брутални измервания: преживяването на екстремен физически и психологически терзания в Аушвиц и Дахау. Документите и архивните медицински картони от този период показват нещо изключително сухо и безмилостно: онези, които са имали конструирана цел или задача в бъдещето, поддържат по-висок физиологичен хомеостазис. Не става дума за романтичен дух, а за биохимия на оцеляването.
Днес сме изправени пред идентична структура, но с обърнати параметри. Липсата на външен натиск и физически глад не произвежда стабилност, а индуцира масова невроза. Данните на Световната здравна организация за последните две десетилетия постоянно отчитат скок в депресивните състояния в най-богатите урбанизирани зони. Консумираме неимоверно количество калории и електроенергия, заобиколени сме от допаминови капани, а индексът на субективното удовлетворение пада.
Физиката и биохимията дават много прост отговор на този феномен. Мозъкът консумира близо 20% от базалната енергия на организма при маса едва 2% от цялото тяло. Когато тази изчислителна мощност не е впрегната в решаването на конкретни физически, логистични или екзистенциални задачи, тя започва да генерира вътрешни системни грешки. Това е чисто технически проблем на апарата. Ние сме въглеродни системи, пригодени за преодоляване на съпротивление. Когато съпротивлението бъде премахнато от автоматизацията, системата започва да разрушава сама себе си.
Алгоритмичният натиск и разпадането на хуманистичния монопол
Според изследвания на лабораториите за изкуствен интелект, темповете на нарастване на параметрите при невронните мрежи изпреварват всички биологични прогнози. Сблъсъкът между въглеродните и силициевите структури не е въпрос на научна фантастика, а на консумация на ресурси и бързина на обработка на данни. Машината не се нуждае от почивка, не боледува от екзистенциален вакуум, не изпитва носталгия и не губи време в парализа от избор.
Историята показва, че всеки път, когато дадена технология премахва нуждата от конкретен човешки труд, ние бързо пренасочваме капитала си към следващата ниша. Промишлената революция премахна мускулната сила като основен икономически ресурс. Информационната епоха превърна рутинните изчисления в безплатен товар. Сега обаче се случва нещо по-дълбоко: застрашен е самият монопол върху абстрактното мислене и синтеза на информация.
Това изглежда логично в рамките на технологичния прогрес, но има един физически и исторически проблем. Всички социални договори от XVIII век насам – от либерализма до марксизма – стъпват върху Zaложбата, че човекът е основният градивен елемент на производството и ценността. Ако премахнете човешкия труд от уравнението за стойността, цялата сграда на обществения ред увисва във въздуха.
Франкъл настояваше, че смисълът не се открива вътре в самата личност чрез нарцистично вглеждане, а се намира вън от нея – в света, в задачата, която чака да бъде изпълнена, или в другия човек. Но какво се случва, когато задачата може да бъде извършена за микросекунди от алгоритъм, а „другият човек“ е също толкова дезориентиран и захранен с изкуствено генерирано съдържание? Получава се вакуум, който нито един нов потребителски продукт не може да запълни. Това е истинското архивно гробище на съвременните идеи: опитваме се да лекуваме дълбока системна празнота с нови слоеве от повърхностна консумация.
