Операция Highjump и адмирал Бърд: Когато логистиката се срине
През август 1946 г. американският военноморски флот стартира Операция Highjump под командването на адмирал Ричард Бърд. Изпратени са 13 кораба, самолетоносач, подводница и над 4000 души екипаж. Конспиративните теории твърдят, че това е била масирана военна атака срещу остатъците от нацистите или срещу подземни извънземни цивилизации, завършила с катастрофално поражение от „летящи дискове“.
Официалните доклади от палубните дневници показва съвсем различна, далеч по-прозаична реалност. Операцията е била мащабно учение в условия на екстремен студ — САЩ са се подготвяли за евентуален сблъсък със Съветския съюз в Арктика. Военните бързо разбират, че техниката им от Втората световна война не е готова за тези условия. Самолет PBM Martin Mariner се разбива в буря на 30 декември 1946 г., убивайки трима души от екипажа. Други машини са изгубени поради замръзване на горивните магистрали и уредите.
Експедицията е прекратена преждевременно не поради нападение от "чинии", а защото зимният лед е започнал да затваря оперативните пътища по-рано от очакваното, застрашавайки с блокиране целия флот. Интервюто на Ричард Бърд за чилийския вестник El Mercurio, където той споменава, че САЩ трябва да се подготвят за отбрана срещу вражески летателни апарати, които могат да летят от pole to pole (от полюс до полюс), е цитирано извън контекст. В тогавашния геополитически контекст Бърд визира потенциални съветски бомбардировачи с дълъг обсег, преминаващи през Северния полюс.
Допълнителна светлина върху тези събития хвърляме в материала ни за неизвестните архиви от геофизичната година през 1957 г., където за първи път се публикуват реалните геодезически данни от южния континент.
Засекретеният Южен полз и сателитната "дупка"
Един от най-устойчивите аргументи на привържениците на теорията за звездните врати е липсата на подробни сателитни изображения на самия географски Южен полюс в платформи като Google Earth. Твърди се, че там има огромно замаскирано петно или черна дупка, криеща входа към Агарта.
Обяснението тук е свързано с небесната механика и геодезията. Повечето наблюдения на Земята се извършват от спътници на слънчево-синхронни орбити, които имат наклон спрямо екватора от около 98 градуса. Това означава, че спътникът никога не прелита пряко над самата точка на геометричния полюс (90° S), а оставя т.нар. „орбитална сляпа зона“.
Освен това, Антарктическият договор от 1959 г., подписан от десетки държави, забранява всякаква военна дейност, опити с оръжия и добив на полезни изкопаеми. Строгият контрол върху достъпа и екологичните протоколи не са плод на световен заговор за криене на "пингвини-пазители", а опит да се запази единственият континент, останал сравнително недокоснат от индустриално замърсяване. Всяка научна станция — от американската „Амундсен-Скот“ до руската „Восток“ — разполага с публично достъпни метеорологични и сеизмични данни.
Пробойните в теорията за древните портали се виждат най-ясно, когато се постави въпросът за енергийния баланс. Всеки портал или стабилно изкривяване на пространството би генерирал огромни гравитационни и магнитно-аномални подписи, които отдавна щяха да бъдат регистрирани от глобални мрежи като гравиметричните спътници GRACE. Вместо това, измерванията показват стабилна континентална кора с дебелина между 30 и 40 километра.
Мистификацията около Антарктида е нищо повече от интелектуална мъгла, издигната от човешката нужда за mystery в един свят, който вече е напълно картографиран. Може би някъде под три километра лед наистина лежат фосилизирани останки от древни гори, но те не съдържат хромирани врати към други измерения. Те просто разказват история за планета, която се променя без оглед на нашите истории.
