Духовните практики като умишлена дестабилизация на невронните мрежи
Третата категория катализатори включва медитацията, молитвата и йогата. В класическия анализ на тези практики често се пропуска фактът, че повечето от тях са възникнали като психофизически техники за умишлена промяна на газовата съставка на кръвта и неврохимичния баланс. Дълбоките дихателни упражнения (като пранаяма) водят до хипервентилация или хипоксия, което директно влияе върху съдовия тонус в главния мозък и променя pH на кръвта. Монотонното повторение на мантри или продължителната статична поза намаляват моторния проприоцептивен вход към мозъка, създавайки условия, сходни със сензорната депривация.
Според документите от ранните психофизиологични лаборатории от средата на миналия век, субекти, подложени на продължителна изолация в тъмни и тихи помещения, започват да изпитват идентични състояния на „разпадане на границите на тялото“. Изглежда логично да се допусне, че духовното изживяване е просто интерпретацията, която съзнанието дава на тези физиологични изменения. Ако мозъкът не получава достатъчно сигнали от периферията, той губи способността си да локализира тялото в пространството. Резултатът е усещането за „сливане с Вселената“.
Тук обаче се сблъскваме с пробойни в теорията за чисто субективната вреда или полза от тези преживявания. Докато Тейлър и неговите колеги подчертават положителните последици – като повишена увереност, намаляване на страха от смъртта и общ оптимизъм – съществуват редица архивирани медицински случаи, при които внезапното отслабване на когнитивните филтри води до тежки деперсонализационни разстройства. Когато системата се дестабилизира без съответната неврологична устойчивост, „пробуждането“ лесно прераства в психотичен епизод или хронична невъзможност за интеграция в ежедневната реалност.
Историята на теренните проучвания показва, че онези, които са успели да превърнат тези кратки епизоди в трайна житейска позиция, са хората, разполагащи с твърда социална и идейна рамка. Без такава рамка, биохимичният шок остава просто аномалия в личната история – изолирано събитие, което индивидът се опитва да преразказва с чужди, често романтизирани думи.
В крайна сметка данните от наблюденията на Тейлър не потвърждават съществуването на свръхестествени феномени, нито гарантират лесна рецепта за щастие. Те просто координират един стар факт: човешкото възприятие е строга, икономична и доста крехка конструкция. Тя е създадена не за да ни разкрива абсолютната истина за реалността, а за да ни държи живи. Всичко останало – внезапният мир, изчезването на страха и усещането за светлина – са просто странични ефекти от моментите, в които тази конструкция за кратко губи контрол върху собственото си напрежение.
