Металургия отвъд периодичната таблица и аномалията в управлението
Когато парчета от корпуса и носещите греди са подложени на металографски и спектрален анализ, картината става още по-неудобна за академичната наука. Приблизително половината от конструкцията е отлята или изкована от свръхлека сплав на медна основа със следи от титан и редки земни елементи, чието пречистване и легиране изисква вакуумни пещи и температури от порядъка на хиляда и седемстотин градуса. Втората половина от материала обаче отказва да се подчини на стандартната класификация – кристалната решетка на веществото не отговаря на нито един известен метал, керамика или композит, регистриран в съвременните бази данни. Скептикът веднага би попитал дали не става дума за грешка в калибрирането на апаратурата или за умишлено фалшифициране на пробите, но подобни доклади обикновено не се пишат за широката публика, а за вътрешно ползване от ведомства, които плащат скъпо за точна информация. Подобни технологични несъответствия в древни пластове не са изолиран прецедент, както вече стана ясно при разглеждането на неуместните артефакти в южноамериканските галерии и загадъчните метални сфери от Клерксдорп.
Още по-странно се оказва механичното сърце на апарата. При опитите за раздвижване на възлите инженерите установяват, че педалите не се въртят кръгово като при велосипедна верига, а действат на принципа на кобилица: натискът върху десния педал го сваля надолу и едновременно избутва левия нагоре. Минимално усилие от страна на оператора задейства сложен редуктор от прецизно нарязани зъбни колела, който умножава въртящия момент и го предава към централната аксиална ос. Резултатът е мигновено, синхронизирано размахване на крилата – при натискане на десния педал лявото крило слиза надолу с мощна вълна от енергия, а при смяна на крака движението се обръща. Тестовите пилоти, допуснати до закритите изпитания на прототипа, отбелязват пълната липса на механичен луфт или инерционно забавяне. Машината реагира така, сякаш в самата конструкция е акумулирана предварително заредена енергия, а движението на краката на пилота играе ролята единствено на спусък или разпределителен клапан.
Електростатика срещу законите на Нютон
Тук стигаме до най-сериозната пробойна в класическата физика на полета, с която се сблъскват изследователите. Според всички познати закони на аеродинамиката, човек с мускулната си сила не може да задвижи махови крила с подобен размах достатъчно бързо, че да създаде необходимата подемна сила за отлепване от земята, камо ли за стабилен набор на височина. Първите изпитания потвърждават, че самото пляскане на крилата не генерира достатъчен въздушен поток под мембраната. Разгадката идва едва след като специалистите обръщат внимание на загадъчните модули, монтирани от двете страни на седлото. При работа на механизма тези капсули започват да генерират колосален заряд от статично електричество.
Оказва се, че конструкторите на тази машина са приложили принцип, който в природата се наблюдава при някои едри бръмбари и пеперуди, чийто полет от десетилетия озадачава биофизиците. При тези насекоми бързото триене на крилата о хитиновата обвивка на тялото създава мощен електростатичен заряд, който взаимодейства с магнитното и електрическото поле на Земята, намалявайки ефективното тегло на организма. При открития в пирамидата апарат този ефект е доведен до индустриално съвършенство. Машината не се държи във въздуха чрез опиране на крилата във въздушната маса, а чрез генериране на плътно електростатично поле около целия корпус, което създава локален антигравитационен ефект. Самото размахване на крилата служи единствено като механичен възбудител и стабилизатор на това поле, позволявайки на пилота да променя вектора на тягата и да маневрира без нужда от опашно оперение или кормила.
Капризите на атмосферата и неудобните въпроси
Всяка технология обаче има своите физически граници и ахилесова пета, и точно тук историята придобива онзи суров, материален реализъм, който отличава реалния инженерен протокол от фантастичните романи. Полевите изпитания на апарата в различни климатични зони разкриват критична зависимост от състоянието на атмосферата. В сух, разреден въздух – например на голяма надморска височина или в пустинни райони при висока слънчева активност – машината демонстрира изключителна стабилност, отлепя се от земята без усилие и набира височина почти вертикално с плашеща лекота. Когато обаче изпитанията са пренесени в условия на висока влажност, гъста мъгла или приближаващ гръмотевичен фронт, системата започва да се разпада. Водните пари във въздуха действат като проводник, който мигновено разрежда натрупания по корпуса потенциал. Електростатичното поле буквално се „счупва“, машината започва да пропада на резки тласъци, губи управляемост и в няколко случая се изключва напълно във въздуха, принуждавайки изпитателите да извършват аварийни кацания.
Тази зависимост от влагата поставя един съвсем логичен и изключително неудобен въпрос: какво по дяволите прави летателен апарат, който отказва да работи във влажна среда, зазидан в пирамида насред една от най-дъждовните джунгли на планетата? Едната хипотеза предполага, че по времето, когато съоръжението е функционирало активно, климатът в този район на Централна Америка е бил коренно различен – сух и степен, преди тектонични промени или глобални климатични цикли да превърнат платото в зелен ад. Другата възможност е още по-прозаична: пирамидата не е била летище, а аварийно укритие или консервиран склад, в който екипажът е запечатал повредената или неподходяща за местните условия машина, пропивайки дървените прегради с консервираща смола с надеждата да се върне по-късно. Документите не дават отговор кой е седял в това седло, нито кога точно е затворена вратата с десетсантиметровите пирони, но самият факт, че подобен механизъм е съществувал преди появата на парната машина и двигателя с вътрешно горене, оставя сериозна пукнатина в подредената витрина на човешкия прогрес.