Има два типа градски легенди за Поднебесната, които периодично изплуват от архивното гробище на алтернативната мисъл и биват преживявани с особен ентусиазъм от хора, които никога през живота си не са държали органичен исторически източник в ръка. Според първата версия всеки нов китайски династичен владетел започвал управлението си с изгаряне на книгите на предшественика си и съставяне на изцяло нов летопис. Тъй като хрониките твърдят, че това се е случило точно тринадесет пъти, алтернативните сметки бързо ни прехвърлят към удобния извод, че китайската държавност всъщност е свежа, сравнително млада конструкция от XVII или XVIII век, сглобена набързо за нуждите на местната бюрокрация.
Втората теория е още по-екзотична и сочи XVI век, когато група умни йезуити с мисионерски планове просто превели европейската история на китайски, променили имената и я върнали обратно в Европа под формата на „древна източна мъдрост“. Твърди се, че целият този процес е бил ласкателство за местния елит, който веднага прегърнал идеята за четири хилядолетия непрекъсната династична линия.
За да разберем как се раждат тези пробойни в теорията, трябва да се върнем към корените на т.нар. „Нова хронология“. Тя води началото си не от съвременните руски академични математици, а от Николай Морозов — революционер и затворник в Шлиселбургската крепост, който прекарва десетилетия в затвора, пренаписвайки световните хроники през призмата на собствения си затворнически скептицизъм. В оригиналния си вид концепцията на Морозов е радикално прозападна и изхожда от идеята, че единствената истинска история е тази на Западна Европа, а всичко останало са късни клонинги и астрономически грешки. Съвременните интерпретатори просто взеха тези затворнически записки, премахнаха марксистката им сглобка и ги адаптираха за нуждите на масовата публика, губейки по пътя и малкото останала логика.
Ако приемем версията, че йезуитските мисионери — като Матео Ричи или Мартино Мартини — са доставили готова история на Пекин през XVI век, се сблъскваме с фундаментален въпрос от икономически и социален характер. Защо европейците биха повярвали на съчинение, което сами са написали, и как точно са принудили китайските учени-бюрократи (ши) да заменят собствените си родови хроники с вносен продукт? Документите от периода Мин показват, че китайската администрация е била изключително подозрителна към чужденците. Ако китайците са търсели престиж, нищо не ги е спирало да декларират не четири, а четиридесет хиляди години история и да обвинят „дългоносите варвари“ в пълна липса на корени.
И тук стигаме до оперативната страна на проблема. Конспиративните теории разглеждат античните текстове така, сякаш са съществували под формата на единен цифров файл в централен сървър, който някой император е могъл да изтрие с един декрет. Реалността на терен през периодите Пролет-Есен или Завоюваните държави е била съвсем различна. Текстовете са се записвали върху бамбукови летви (чжуцзян), свързани с копринени или кожени връзки, или върху копринени свитъци (бъл). Един-единствен исторически корпус като „Записки на великия историк“ (Ши цзи) на Съма Цян (145–86 г. пр.н.е.) тежи десетки килограми в бамбуков вариант и изисква цяла каруца за транспортиране.
Всички опити за масово унищожаване на писменост — включително известната кампания на Първия император Цин Шъхуанг през 213 г. пр.н.е. за изгаряне на книги и погребване на конфуциански учени — са имали ограничен регионален ефект. По онова време Китай не е бил монолитна дигитална империя, а конгломерат от автономни провинции, където частни писари, местни земевладелци и феодални дворове са пазели собствени преписи. С въвеждането на хартията през I век от н.е. и масовия ксилографски печат (печат с дървени блокове) по времето на династията Тан (618–907 г.), броят на копията нараства геометрично. Да събереш и изгориш всяка книга в империя с население от 50 милиона души при тогавашната патентна логистика и липса на пътна мрежа е физически неосъществимо.
Да разгледаме и археологическите факти. Разкопките в Гуодиан (провинция Хубей) през 1993 г. и изваждането на хиляди бамбукови свитъци от гробници на династията Чу, датирани въглеродно и палеографски към IV–III век пр.н.е., показва пълно съвпадение на текстовете с днешните класически издания на „Дао де цзин“. Ако историята е била пренаписана през XVI век от йезуити или през XVII век от завоювалите Пекин манджури, как точно тези пренаписани текстове са попаднали в запечатани подземни гробници отпреди Христа, изкопани пред очите на модерни археологически екипи?
Историята не се пази в един таен свитък зад запердените прозорци на императорския дворец. Тя съществува в икономическите записи, данъчните регистри, границата на напоителните канали и частните хроники на стотици родове. Нито папската инквизиция в Европа е успяла да унищожи нито една забранена книга до степен тя да изчезне напълно от обращение, нито императорският двор в Пекин е имал капацитета да промени съзнанието на цяла Азия. За да повярваш в тоталната фалшификация на миналото, трябва първо да забравиш как работят хартията, транспортът и човешката природа.
