Когато през 1883 година италианският зоолог Кристиан Бауер за първи път описва екземпляри от този род в Наполитанския залив, никой не е подозирал, че петмилиметровият организъм ще се превърне в любима играчка на поп-научната индустрия. Десетилетия по-късно, през лятото на 1988 година, морският биолог Кристиан Зомер от университета в Бохум попада случайно на този процес, докато съхранява хидроидни колонии в плитко лабораторно стъкло. Вместо очакваната смърт и разпад на зрялата медуза, подложеният на температурен стрес екземпляр се свива, абсорбира пипалата си и потъва на дъното, образувайки недиференцирана маса, наречена пеноциста. От тази маса в рамките на няколко дни изниква новичка хидроидна колония.
Това изглежда като идеален аргумент за теоретично безсмъртие, но съществува сериозен методически проблем. В естествена среда повърхностните слоеве на морето не са стерилна лабораторна петриева чаша. Анатомията на Turritopsis dohrnii е изключително примитивна: липсват каквито и да било централизирани органи, а нервната система е представена от елементарна дифлузна мрежа. Външният купол е изграден от тънък слой мезоглея, обграден от външна епидермис и вътрешна гастродермис. При преминаване към процеса на трансдиференциация, специализираните клетки — като тези на напречнонабраздената мускулатура — губят своята фенотипна идентичност и се превръщат в стволови клетки. Това не е приказно подмладяване, а агресивна реорганизация на генома под натиска на шокова среда.
Според докладите на италианския изследовател Стефано Пирано от университета в Саленто, този процес изисква специфично задействане на транскрипционни фактори, които все още се опитваме да дешифрираме напълно. Въпреки това, преувеличенията за „безсмъртната медуза“ бързо се сблъскват с изчисленията на терен. В реалната екосистема на Средиземно море и северната част на Пасифика, процентът на екземплярите, които успяват да завършат този цикличен обратен процес, е нищожен. По-голямата част от популацията бива унищожавана от планктоноядни риби, ракообразни или бактериални инфекции дълго преди клетките им изобщо да успят да задействат обратния си трансдиференциационен режим.
Допълнителна пробойна в хипотезата за глобалното превъзходство на виводава и суровата океанографска логика. Малкият размер на вида го прави абсолютно зависим от морските течения. Единствената причина за разпространението му отвъд местните средиземноморски ниши са търговските маршрути на корабоплаването. Огромните обеми баластни води, изпомпвани от прекоокеанските танкери в пристанищата на Източна Азия и Карибите, транспортират смукателните полипи и пеноцистите през хиляди морски мили. Тук отново опираме до банален логистичен факториал, а не до някаква вродена биологична непобедимост.
Лабораторните опити с отглеждане на Turritopsis в изкуствена среда са прословуто трудни. Японският учен Шин Кубота от университета в Киото прекара повече от две десетилетия в поддържане на изолирани линии от вида, прекарвайки хиляди часове в ръчно почистване на аквариумите и захранване на полипите с артемия. По негови данни, дори при идеално контролирана температура от 20 градуса по Целзий и точна соленост, голяма част от индивидите просто загиват от гъбични заболявания или клетъчна умора след няколко последователни цикъла на регресия.
Така наречената подмладяваща стратегия на Turritopsis dohrnii се оказва просто авариен спирачен механизъм на един изключително прост организъм, озовал се в критична среда. В научно отношение процесът е изключително ценен за разбиране на клетъчната пластичност и генната експресия, но пренасянето на тези изводи върху по-сложни тъкани и метаболитни системи остава в сферата на фантазиите. Океанът остава претъпкан с биологични останки, а това малко желе е просто поредното доказателство, че природата оптимизира оцеляването чрез пестене на ресурси, а не чрез подаряване на вечност.
