Архивното гробище на Артезиан и Анатомията на един ботрос
Всеки, който е прекарал достатъчно десетилетия над разкопки и прашни архиви, развива особен имунитет към историческия драматизъм. Земята не се вълнува от човешките смути, нито от молбите към боговете. Тя просто се мести с няколко сантиметра или метра в резултат на тектонично напрежение, а всичко върху нея пада. Точно това се е случило в античното селище Артезиан, разположено в източната част на днешния Кримски полуостров. Научните публикации в специализираното издание „Древности на Босфора“ за теренните кампании от последните години описват картина, която няма нищо общо с холивудските представи за катастрофи. Става дума за сурова, прашна материализация на един конкретен ден от средата на III век сл. Хр. – най-вероятно между 255 и 275 г.
Култовият комплекс в южния теменос (свещеното оградено пространство на селището) разкрива вертикална структура с дълбочина над четири метра. В археологическата терминология това се нарича ботрос – ритуална яма за жертвоприношения към боговете на подземния свят. Стратиграфията на тази шахта показва, че тя е била грижливо облицована с каменни плочи, вторично използвани от руините на по-ранен храмов комплекс, издигнат още по времето на Митридат VI Евпатор и неговия син Фарнак през I век пр.н.е. Начинът, по който са подредени находките вътре, изключва вероятността от хаотично изхвърляне на боклук. Пред нас стои логистично организиран, неколкослоен обред.
Архитектурата на ботроса и съдържанието на отделните хоризонти носят белезите на систематичен хтоничен култ. Вътре са открити стотици фрагменти от керамични съдове, които не са се счупили от срутване, а са били умишлено трошени и полагани с дъното нагоре. В източните и гръко-римските ритуални практики това е стандартна оперативна процедура: обръщането на съда гарантира, че съдържанието му – течност или твърда храна – се „излива“ директно в царството на сенките и не може да бъде симулирано или използвано повторно от живите. В същата яма са регистрирани редица дребни артефакти: грубо, но реалистично изработен фалос от пясъчник с дължина около 7 сантиметра, неколкоразово обработени парчета от амфорни стени, използвани като фигури за залагане или жребий, и железен нож. Органичният анализ на субстрата по дъното и стените на купите заковава датировката и състава на приношенията – овъглени семена от пшеница, ечемик и култивирана лоза (Vitis vinifera).
Пътуването през тези слоеве показва [древните търговски и културни връзки в Черноморския регион], където местните икономически ресурси директно са захранвали религиозната машина на Боспорското царство. Но истинските пробойни в теорията за спокойния и затворен ритуален цикъл започват на броени метри от шахтата.
Замръзналата пещ и сеизмичният разлом през олтара
В непосредствена близост до четириметровия ботрос експедицията на Николай Винокуров разчисти останките от малка, плътно изградена сграда, дефинирана като светилище. Изследователският екип се сблъсква с конструктивен детайл, който рядко се вижда запазен в подобен тип провинциални обекти: изпечена пещ за приготвяне на ритуална храна, чийто свод се поддържа не от стандартни каменни или тухлени колони, а от масивен, кух глинен конус.
Именно тук физическите закони са прекъснали обслужването на култа. По време на земетресението конусът и сводът са се срутили върху керамичните съдове, поставени направо в огъня. Анализът на микроскопичните следи показва органични остатъци от каша, които са овъглени в самия момент на разрушението. Огънят е бил угаснат от падащия глинен покрив, запечатвайки храната в термичен вакуум. Жреците или обслужващият персонал просто са избягали – или са останали под зидовете.
До пещта се намира и основният олтар за възлияния – масивен блок от локален варовик с централен отвор за отцеждане. Блокът е физически разполовен на две от дълбока сеизмична цепнатина, преминаваща през цялата конструкция на теменоса. Непосредствено до него е разкрита т.нар. есхара – олтар от кирпичени тухли, предназначен за изгаряне на жертвени животни. Изследването на замазките на този олтар разкрива, че неговият варовиков капак е бил презамазван с глина най-малко седем последователни пъти, като всеки слой съдържа органични сажди и следи от силен огън. Числото седем в случая едва ли е случайно, имайки предвид питагорейските и източните влияния в боспорския пантеон, но по-важното е друго: сградата е била в интензивна употреба до последната секунда преди труса.
Посветтителните надписи и намерената скулптура сочат, че това място е било верският център на селището, посветен на Зевс Генарх (Прародител) и Зевс Сотер (Спасител). Мраморният торс и глава от статуята на божеството, издигната още по времето на боспорските владетели от I век пр.н.е., са украсявали централната част на храма. Заедно с тях са намерени и теракотени фигурки на Кибела и атрибути, свързани с Дионисиевите мистерии, което показва типичната за Черноморието синкретична инфлация на култовете.
