Геоложкият архив на един суров свят
Лабораторният анализ на базалтовите скали и финия реголит, доставен от мисиите Аполо и кинематографично прехвалените съветски автоматични станции Луна, отдавна е установил основните параметри на този свят. Атмосферното налягане от порядъка на три десети от трилионната от бар прави повърхността напълно открита за слънчевия вятър и микрометеорити. В такива условия термичният шок варира от 127 градуса по Целзий в слънчевата фаза до минус 173 градуса в продължителната лунна нощ. Тази температурна амплитуда троши физически повърхностния слой, превръщайки го в остра като стъкло прах.
Въпреки тази термодинамична адска среда, орбиталните данни от апарати като Lunar Reconnaissance Orbiter (LRO) и индийския Чандраян показаха, че хидрогеоложката история на спътника не е толкова примитивна, колкото се смяташе през миналия век. В басейна Южен полюс-Айткен — ударен кратер с диаметър близо 2500 километра и дълбочина над 8 километра — китайският ровър Чанъ-4 идентифицира присъствието на нискокалциев пироксен и оливин. Това са минерали, произхождащи директно от горната мантия, изхвърлени при катастрофалния сблъсък преди около 3.9 милиарда години. Данните показват, че в първите стотици милиона години след формирането си, спътникът е притежавал временна дегазационна атмосфера, генерирана от непрекъснати изливания на базалтова лава. Тогава налягането е било достатъчно за краткотрайното съществуване на летливи съединения, макар че химическият състав категорично изключва формирането на сложни органични вериги.
Геометрията на сенките и оптичните капани
Един от най-устойчивите проблеми при интерпретацията на лунните изображения е ъгълът на падане на слънчевите лъчи. Липсата на атмосфера означава пълна липса на разсеяна светлина — границата между сянката и осветената част е хирургически остра. При ъгъл на слънцестоене под 5 градуса спрямо хоризонта, най-обикновени вулканични куполи или набъбвания от застинала вискозна лава придобиват агресивни, почти архитектурни силуети. Така нареченият купол в региона на Аполо 17 с диаметър около 160 метра е типичен пример за това физическо явление. Спектраният анализ показва, че съставът му е идентичен с околните титанични базалти, без никакви следи от метални или композитни материали.
Подобна е ситуацията и с геометричните аномалии в региона Укерт. Релефът там е оформен от неколкократни сблъсъци и последващи сеизмични вълни, преминали през твърдата кора. Спътниковите изображения от LRO с резолюция до 50 сантиметра на пиксел ясно показват, че т.нар. „структури“ са просто разрушени стени на кратери, заснети в момент, когато сенките от съседните възвишения се застъпват под специфичен ъгъл. В архивните документи на НАСА и последващите георадарни профили от орбита липсва каквато и да е плътностна аномалия pod тези зони. Ако там имаше кухини с изкуствен произход, гравиметричните измервания щяха да ги регистрират незабавно, както регистрират естествените лавови тръби.
