Геология на случайността и уран-ториевият хронометър
Работата на терен рядко прилича на сценарий от научнопопулярен филм. Повечето находки от този калибър не се появяват след грандиозни изкопни работи, а излизат от полусрутени карстови системи, където водата, калцият и гравитацията са вършили своята бавна работа в продължение на стотици хиляди години. Фрагментът с кодово название RVH-1 е открит блокиран в коравия матрица на варовикова брекча в природния парк Лагунас де Руидера. Първоначалният скептицизъм на екипа е напълно оправдан — в палеоантропологичната практика единични костни фрагменти без ясен стратиграфски контекст често се оказват методически капан. За да се заобиколи рискът от грешки, датирането е извършено чрез комбинация от уран-ториев метод (U-Th) върху спелеотемите и оптично стимулирана луминесценция (OSL) върху кварцовите зърна в седимента. Финалният резултат фиксира геоложкия слой на приблизително 224 000 години с минимален толеранс за отклонение. Това поставя фосила в края на средния плейстоцен — период, за който днешната учебникарска традиция настоява, че Иберийският полуостров вече е бил изцяло под контрола на прото-неандерталските популации.
Когато обаче лабораторната прах се уталожи и лазерното сканиране на фрагмента приключи, изследователите се сблъскват с анатомична комбинация, която трудно се побира в съществуващите рамки. Става дума за част от теменната кост, показваща необичайна дебелина на диплоето (вътрешния гъбест слой на черепния покрив) и изключително остра извивка на темпоралната линия. Тези характеристики са характерни за много по-стари фосилни форми. За сравнение, аналогични структури се наблюдават при напълно различен и значително по-ранен материален архив, какъвто е откритият в Пиренеите фосилен комплекс от Араго или известният череп от Чепрано в Италия. Наличието на толкова изразени архаични белези на дата отпреди 224 хиляди години създава сериозна пробойна в класическата теория за линейното анатомично "съзряване" на европейските популации.
Проблемът с класификацията и архивното гробище на таксоните
Опитът за насилствено вкарване на всяка нова кост в позната таксономична чекмедже е стар грях на науката. В публикувания материал в Journal of Human Evolution авторите, начело с д-р Даниел Гарсия Мартинес от университета Комплутенсе в Мадрид, демонстрират необходимата научна предпазливост, като категоризират находката просто като Homo sp. Това отказано класифициране към Homo heidelbergensis или ранните форми на Homo neanderthalensis не е акт на академична слабост, а признание за реалните лимити на нашата пробителен капацитет. Единичната теменна кост показва, че анатомичните вариации на терена са били значително по-широки, отколкото ни се иска да вярваме въз основа на няколко класически находища като Атапуерка.
Физическите закони и суровите микроклиматични условия в Южна Европа по време на плейстоценските глациални максимуми са създавали изолирани джобове. Тези така наречени рефугиуми (убежища) са позволявали на малки групи хоминини със забавен процент на морфологична промяна да оцеляват с хилядолетия, без да влизат в пряк генетичен или културен обмен с по-динамичните съседни популации. Анатомичната масивност на RVH-1 подсказа, че докато на север морфологичното развитие се е движило към класическия неандерталски тип, в централните и южните части на Иберия вероятно са тлеели реликтови популации. Това превръща представата за хомогенно население в интелектуална мъгла, под която се крие значително по-хаотична биогеографска реалност.
