Административният натиск: Хронология на забраните
Първите опити за държавна намеса са плахи и отразяват страха от нарушаване на свещеното право на собственост. Случаят с Ведий Полион при Август е класически пример за тази институционална нестабилност. Когато роб чупи кристална чаша и е осъден да бъде хвърлен на хищните мурени в рибника, Август не спира екзекуцията чрез официален закон, а използва демонстративно счупване на останалите съдове, за да заобиколи липсата на правна норма. Август нито има правния механизъм, нито политическата воля да ограничи сенаторската класа в нейните имоти.
Реалната промяна започва при Клавдий. В декрета от 47 г. сл. Хр. се посочва, че ако господар изостави болен или изнемощял роб на острова на Ескулап в Тибър, за да си спести разходите за храна и медицински грижи, робът получава свобода (статут на latinus iunianus), в случай че оцелее. Ако господар умъртви такъв роб, вместо просто да го изостави, той вече носи отговорност за убийство. По-късно, през 61 г. сл. Хр., при Нерон, се въвежда забрана роби да бъдат предавани на арената за борба с диви зверове без предварително разрешение от градския префект (praefectus urbi). С това се слага край на практиката частни собственици да продават провинили се слуги директно на гладиаторските школи като метод за утилизация.
Пълната забрана върху правото на господар да умъртвява роба си по свое усмотрение идва едва при Адриан (117–138 г. сл. Хр.). Неговите конституции премахват частните затвори (ergastula) – подземни килии, в които земеделците са държали заковани във вериги стотици работници. Адриан забранява и продажбата на робини на публични домове (lupanaria) или на гладиаторски организатори, ако в първоначалния договор за покупка е съществувала клауза, забраняваща проституция или арена. Правната логика тук затяга обръча около препродажбата и изисква престъпленията на робите да се разглеждат от публичните съдилища, а не в домашните съвети на господарите.
Демографското възпроизводство и юридическите спирачки
След като пазарът вече не се захранва от нови военни кампании, естественото възпроизводство в пределите на Империята става единственият начин за поддържане на числеността на работната сила. Разделянето на семейства се превръща в пряка пречка пред раждаемостта в именията. Текстовете от Digesta показват как законодателството от II век започва постепенно да ограничава разпокъсването на семейни двойки (contubernium) и техните децата при разпродажба на имоти или при наследяване.
При Антонин Пий (138–161 г. сл. Хр.) правната рамка придобива завършен вид. В неговите разпоредби се определя, че господар, който упражнява прекомерна и невъзпитателна жестокост (saevitia), може да бъде принуден от префекта да продаде робите си на друг собственик. Нещо повече – законите ограничават използването на мъчения при разпит на роби, освен ако няма пряко обвинение в държавна престъпление, и изрично забраняват изтезанията на деца под 14-годишна възраст.
Разбира се, има известни пробойни в теорията за благородния императорски хуманизъм. Законодателството на Папиниан и Улпиан ясно показва, че държавата пази не човека, а функционалността на системата. Дори след приемането на християнството при Константин, императорските укази от IV век продължават да третират избягалите роби с белези от обгаряне по челото като увредена държавна или частна собственост. Пазителите на закона чисто и просто са изчислили, че поддържането на минимален физически статус на работника е по-евтино от потушаването на кървави бунтове в стила на Спартак.
