Експериментални модели и причинно-следствена триангулация
Аналитичният скептицизъм изисква да отбележим, че никоя теоретична конструкция не може да претендира за истинност без експериментален или симулационен фундамент. Тъкмо тук се намесва методът на причинно-следствената динамична триангулация, разработен от физиците Ян Амбьорн, Йежи Юркевич и Рената Лол. Техният подход конструира модел на квантовата гравитация чрез сглобяване на фундаментални пространствено-временни градивни блокове – четириизмерни симплекси – при спазване на строги правила за причинно-следствена връзка.
Резултатите от техните суперкомпютърни симулации показват нещо изключително: спектралната размерност на Вселената не е постоянна величина. В познатите ни макроскопични мащаби тя наистина клони към четири (три пространствени и едно времево измерение). Но с намаляването на мащаба към Планковите дължини, спектралното измерение постепенно спада и се свива до стойност от приблизително две. При още по-високи енергийни плътности изчисленията показват нови колебания и преходи към дробни стойности в диапазона около 3,14.
Това означава, че познатият триизмерен свят е просто едрозърнесто приближение – резултат от усредняване на процесите в много по-голям мащаб, подобно на начина, по който изображение от отделни пиксели изглежда като гладка снимка, когато се гледа от разстояние.
Моделите от теорията на струните допълнително усложняват картината, добавяйки десет или единадесет измерения, свити в микроскопични многообразия на Калаби-Яу. Дори в тези екзотични геометрии редица изследователи посочват, че структурата на свитите измерения на квантово ниво може да няма гладък, а фрактален характер. В практическите науки аномалната дифузия в порести среди и биологични структури вече рутинно се описва с уравнения с дробни производни – инструмент, който работи безупречно там, където класическият анализ на цели числа се проваля.
Трябва обаче да се поддържа твърда неутралност: към днешна дата липсва пряко лабораторно потвърждение за фракталния характер на празното пространство. Некомутативната геометрия и динамичната триангулация са математически устойчиви и физически логични модели, но тяхното експериментално доказателство изисква енергии, които надхвърлят с пъти възможностите на съвременните ускорители на частици.
Въпросът за измерението на пространството не е метафизичен спок, а въпрос на технологичен мащаб и логистика на измерването. Дали пространството е наистина триизмерно, или просто нашите сетивни системи и измервателни уреди са проектирани за работа с едрозърнести приближения, е границата, на която съвременната физика продължава да търси доказателства.
