Сероводородният резервоар и екологичното уравнение
Скарването между солената средиземноморска вода и сладководния приток не приключва с формирането на подводния поток. Напротив, тук започва истинският физикохимичен проблем на Черно море. Поради липсата на вертикално смесване между горните, по-леки водни слоеве и дънните плътни маси, Черно море е най-големият аноксичен (безкислороден) басейн на планетата. Над 85 процента от общия воден обем под дълбочина от 100 до 150 метра е напълно лишен от разтворен кислород и е пренаситен със сероводород (H2SH_2SH2S), получен от жизнена дейност на анаеробни сулфатредуциращи бактерии.
Подводната река от Босфора е основният мотор, който поддържа тази стратификация. Вкарвайки непрекъснато солена, тежка вода под горния слой, тя действа като непрекъсната помпа, която капсулира дънната зона и предотвратява естествената конвекция. Горният слой, подхранван от реките, остава изолиран на повърхността, докато дълбоководният сероводороден резервоар остава недокоснат от атмосферата. Всички хипотези, че Черно море може лесно да "задиша" чрез повърхностни бури, катастрофират в твърдите изчисления на плътността: енергията, нужна за разрушаване на тази устойчива stratification, е извън мащабите на съвременните климатични процеси.
През последните десетилетия океанографски експедиции и сателитни измервания показват обезпокоителни промени в горната граница на аноксичната зона. Границата на сероводородния слой варира и на места се издига, свивайки биологично активния повърхностен слой, в който живеят рибните популации. Документите от изследванията на Института по океанология към БАН и международни черноморски мониторингови програми показват, че промените в речния отток на Дунав и промените в глобалното морско равнище променят динамиката на Босфорския поток. Ако соленият приток намалее или увеличи своята плътност, вертикалната граница на сероводорода реагира бързо, заплашвайки с задушаване шелфовите зони.
Научният скептицизъм обаче изисква да се отбележи, че данните за подводната река все още съдържат бели петна. Автономните роботизирани системи са картографирали едва част от канала. Пълната структура на седиментните вентилатори в дълбоководната равнина остава хипотетична. Твърденията, че под водата съществува напълно автономна "екосистема" около тази река, трябва да се приемат с условност. В зоната на подводния поток кислородът бързо се изчерпва, а организмите, които се откриват там, са предимно бактериални килими и микроорганизми, пригодени към екстремни нива на соленост и липса на светлина. Там няма "подводни гори" или непознати морски гръбначни, а просто сурова, химически изолирана среда.
Сондажите и геофизичните проучвания на морското дъно показват, че подобни плътностни канали съществуват и на други места в световния океан – например при изтичането на солени води от Червено море в Аденския залив или при изливането на Средиземно море в Атлантика през Гибралтарския проток. Разликата е, че Черно море е затворен, полуизолиран басейн, в който последиците от този хидродинамичен поток са концентрирани на сравнително малка площ. Всичко това превръща 60-километровата река на дъното му не в романтична мистерия, а в критичен вентил, който контролира химическия баланс на цялото море. И докато архивните материали и сонарните карти продължават да се трупат, физическите закони напомнят, че под спокойната повърхност на басейна работи хидрологична машина с огромна маса и пълно равнодушие към човешките представи за география.
