Идеята за пренасочване на атмосферата от години обитава кабинетите на теоретици, търсещи евтини решения за глобалните суши. На пръв поглед концепцията притежава логика, която лесно запленява лаиците: океаните генерират гигантски количества пара, но едва около десет процента от този обем изобщо достига до континенталната суша. Останалите стотици милиарди тонове чиста, естествено обезсолена вода просто падат обратно в световния океан. Оттук възниква и изкушението да се намесим в този цикъл. Ако можеше да уловим поне малка част от тези излишъци и да ги пренасочим към пустинните региони, проблемът с питейната вода и земеделието би намерил своето окончателно решение. Подобна манипулация спестява необходимостта от гигантски тръбопроводи, помпени станции и екологични катастрофи от мащаба на пресушаването на Аралско море, където сухопътната намеса унищожи цяла екосистема за броени десетилетия.
Проблемът започва тогава, когато сухите цифри срещнат реалната термодинамика. Атмосферата не е статичен тръбопровод, а чудовищен термодинамичен двигател. За да накараш една въздушна маса да промени курса си и да пренесе облачността над сушата, е нужно преразпределение на кинетичната и топлинната енергия в мащаби, които надхвърлят цялото годишно енергийно потребление на човечеството. Всяка изкуствена намеса в тези маси изисква преместването на гигантски обеми въздух, в които самата вода заема нищожен процент от общия обем. В един обикновен купесто-дъждовен облак течната вода представлява по-малко от един процент от цялата маса, а останалото е сух въздух, поддържан от възходящи термични потоци. Практически това означава, че опитът да транспортираш вода по въздух е опит да пренасяш празно пространство с огромни разходи.
В архивите на метеорологичните изследвания от миналия век има десетки опити за локално повлияване на климата, включително оперативни експерименти със засяване на облаци със сребърен йодид. Документите показват, че дори при тези местни опити балансът между инвестирани ресурси и реален валеж остава крайно нестабилен. Когато геоинженерството се опита да прескочи от локалното засяване към глобалното пренасочване на въздушни фронтове, теорията се сблъсква с пробойни в теорията, които никой проект досега не е успял да затвори. Всяка промяна в налягането или в албедото на даден регион неизбежно предизвиква верижна реакция. Въздухът, изместен от точка А до точка Б, променя цялата структура на ветровете, измества циклоните и потенциално превръща съседни плодородни зони в нови пустини.
