За да оцелее, гетеротрофът трябва да изпълни три последователни операции: да открие хранителния ресурс, да го залови и да го вкара във вътрешна среда, където той да бъде химически разграден, без ензимите да унищожат собствените му тъкани. Всяко от тези действия задвижва верижна реакция от еволюционни ограничения.
Придвижването изисква специализирана съкратителна тъкан (мускули) и координационна мрежа (нервна система). Тези две системи са изключително скъпи за поддръжка – невронната поддръжка изисква непрекъснат поток от натриево-калиеви йонни помпи, работещи срещу градиента. За да се захранва този двигател, е нужен бърз и концентриран прием на калории, което автоматично изключва бавната външна дифузия.
С появата на първичния стомах – изолирана вътрешна празнина с киселинна или ензимна среда – възниква следващият оперативен проблем: кислородният дефицит. Дебелината на тъканите, необходима за поддържане на вътрешното налягане и мускулните съкращения, надхвърля критичния праг на дифузия на кислорода, който във водата е едва около 0.2 милиметра.
За да не загноят и умрат вътрешните клетъчни слоеве от хипоксия, организмите са били принудени да развият специализирани гънки с голяма площ и тънка мембрана – първичните хриле. А за да се пренася газовият товар от хрилете до дълбоките мускулни снопове, е била нужна хидравлична помпа и тръбопроводна мрежа. Така се появяват сърцето и кръвоносната система.
Когато метаболизмът работи на високи обороти, азотните отпадъци от протеиновия разпад (амоняк, урея) бързо достигат токсични нива. Пасивното им излъчване през епитела вече е твърде бавно, което налага изграждането на филтрационна инфраструктура – протонефридии, метанефридии и впоследствие бъбреци.
Наблюдаваме не планиран проект за сложност, а спирала от инжинерни решения, при която всяко ново специализирано устройство задвижва нуждата от две допълнителни обслужващи системи. Животното е затворено в технологичен капан: то трябва да се движи, за да захранва своите органи, и се нуждае от все повече органи, за да обслужва самото движение.
За повече детайли по темата за ранноедиакарската фауна си струва да се върнем към [изследванията върху палеоекологията на Вендския период], където се вижда как промяната в химията на океана е принудила организмите да излязат от зоната на пасивния калориен комфорт.
В крайна сметка сравнението между дъб и вълк не е състезание по сложност, а преглед на две коренно различни логистични архитектури. Растението изгражда своята фабрика на открито, разстилайки я върху квадратни метри почва и слънчево пространство. Животното е принудено да свие цялата си фабрика вътре в кожена или черупкова обвивка, да я направи мобилна и да поддържа вътрешен микроклимат, без да спира да захранва двигателя.
Тази непрекъсната консумация на ресурси създава постоянна дестабилизация. Ето защо всяка пробойна в биологичното снабдяване при животните води до бърза смърт на целия комплекс, докато една върба може да загуби 70% от биомасата си и въпреки това да регенерира през следващия вегетационен сезон. Органичната сложност е цена, плащана всеки ден в калории, и палеонтологичният архив ясно показва, че тя е била платена единствено поради невъзможността да се оцелее на едно място.
За тези, които искат да проследят прехода от едиакарските матрици към скелетната фауна, прегледът на [геоложките разрези в Южна Австралия и Намибия] предлага преки доказателства за това как засилената седиментация е погребала пасивните формообразувания и е оставила място само за тези, които са можели да копаят, да плуват и да смилаат.
