Плитководният изход и сухоземните кални басейни
Алтернативата, която Тутоло и неговите съмишленици поставят на масата, връща изследванията към много по-суровия, но химически логичен терен на повърхността. Моделите на плитки геотермални езера и изпарителни геотермални басейни предлагат именно това, което океанското дъно физически не може да осигури: цикличност на овлажняване и изсъхване. Точно тази реакционна динамика позволява концентрирането на нуклеотиди, фосфати и амфифилни молекули. Слънчевата ултравиолетова радиация, комбинирана с естественото изпарение в геотермалните зони, предоставя нужната енергия за кондензационни реакции, при които се отделя водна молекула и се формират стабилни ковалентни връзки.
Тази хипотеза не е нова, но бе изтласкана в периферията на академичния дебат, защото изглеждаше твърде хаотична и „мръсна“ в сравнение със стерилната елегантност на дълбоководните кули. Текущите теренни изследвания в геотермалните полета на Камчатка и йелоустоунските изпарителни басейни обаче показват съвсем различна реалност. Там липидните везикули не просто оцеляват, а капсулират полинуклеотиди именно благодарение на постоянния температурен и хидратационен градиент.
Отклоняването на фокуса от дълбокия океан има директни последици и за пространствените програми. В продължение на години НАСА и Европейската космическа агенция насочваха милиардни бюджети към планиране на сонди за океаните под ледената покривка на спътниците Европа и Енцелад, подхранвани от идеята, че наличието на хидротермални извори там е напълно достатъчно за възникването на биология. Ако обаче изводите на Тутоло издържат проверките, търсенето на следи от метаболизъм в подобни изолирани океански системи е сведена до празна астробиологична спекулация. Погледът ще трябва отново да се върне към сухите повърхности с древни езерни седименти, каквито се опитва да сондира марсоходът „Perseverance“ в кратера Джезеро.
Оказва се, че научната общност е прекарала над двадесет години в преследване на геохимична илюзия, изградена върху грешно измерена алкалност и недоразбрани протонни градиенти. Интелектуалният конформизъм за пореден път се оказа по-силен от критичния геохимичен анализ, превръщайки една недоказана хипотеза в институционализиран мит.
