Колелото като играчка и тежък валяк
За да се разбере този логистичен избор, първо трябва да се разчисти археологическото гробище от спекулации. Твърдението, че маите не са се сетили за колелото, пада още в музейните депа на Мексико и САЩ. От разкопки в региони като Трес Запотес, Ремохадас и различни зони около полуостров Юкатан археолозите системно изравят глинени фигурки на кучета, ягуари и маймуни, монтирани върху четири малки колела и оси. Тези предмети, датирани между 300 и 900 г. сл. Хр., категорично доказват, че кинематиката на въртенето е била напълно известна.
Нещо повече – при строителството на т.нар. сакбеоб (процесиалните бели пътища) са използвани масивни каменни валяци с тегло от по няколко тона за нивелиране и уплътняване на настилката. Принципът на цилиндричното търкаляне с цел намаляване на триенето е прилаган регулярно. Инженерното решение е съществувало в ума и в детските ръце на маите, но така и не преминава в масовия товарен транспорт. Проблемът не е бил в липсата на въображение, а в липсата на практическа приложимост.
Биологичната празнота: Човекът като единствен двигател
Най-голямата пробойна в идеята за каруци в Мезоамерика е отсъствието на подходящ впрегатен добитък. Всички големи копитни животни в Северна и Централна Америка – коне, древни видове камили и бизони – са изчезнали в края на плейстоцена, преди около 10 000 до 12 000 години, вероятно под натиска на промените в климата и първите човешки ловци. Когато цивилизацията на маите достига своя разцвет, на континента няма нито един конеподобен или говежди вид.
Ламите и алпаките са били изолирани хиляди километри на юг в Андите, а дори и те са предимно товарни животни за плитки планински пътеки – сбруята за теглене на каруца ги блокира физиологично. Бизонът от северните равнини пък е агресивно животно, което така и не е опитомено. Без кон, вол или магаре, единственият наличен двигател за евентуална каруца остава човекът.
Тук биомеханиката е категорична. Да накараш човек да тегли двуколка с дървена ос по неравна повърхност означава той да хаби енергия не само за пренасяне на товара, но и за преодоляване на собственото тегло на тежката дървена конструкция и огромното триене в неосмазената ос. От гледна точка на изразходвани калории спрямо пренесен пренос, традиционният носач (тамеме), ползващ челен колан (мекапал) и носещ товара на гърба си, е бил значително по-ефективен на неравен терен от носач, влачещ скърцаща двуколка.
