Гравитационното привличане между Слънцето и планетите действа без прекъсване. В ежедневната ни физическа реалност всеки хвърлен обект губи своята кинетична енергия поради триенето в атмосферата и пада върху повърхността. При небесната механика обаче процесите се развиват при липса на плътна среда. Земята на практика се намира в състояние на постоянен свободен пад към гравитационния център, но поради високата си тангенциална скорост повърхността на централното тяло се „изкривява“ със същия темп, с който планетата се приближава към него.
Този механизъм се обяснява с принципа на първа космическа скорост, приложена в мащаба на Слънчевата система. Планетата се придвижва напред по вектор, перпендикулярен на гравитационното привличане, а централната маса непрекъснато огъва този вектор в затворена крива.
Произход на орбиталния импулс
Кинетичната енергия на Земята не е възникнала постфактум. Преди около 4.5 милиарда години протозвездният облак от прах и газ е притежавал начален ъглов момент, вероятно задвижен от шокова вълна на близка свръхнова. При последвалото гравитационно свиване влезе в сила законът за запазване на ъгловия момент: с намаляването на радиуса на облака неговата ъглова скорост се е увеличила драстично.
Материалът се е сплескал във въртящ се протопланетен диск. Поради липсата на външно съпротивление във вакуума, този импулс се запазва. Всички планети, формирани в диска, са наследили векторното движение на праховите частици. Въпреки че Слънцето концентрира над 99% от масата на системата, по-голямата част от ъгловия момент остава разпределена в планетите.
