Векторен баланс и инерция
За да остане една планета на стабилна орбита на разстояние от 150 милиона километра, е необходима орбитална скорост от приблизително 29.8 километра в секунда (близо 107 000 км/ч). Ако тази скорост спадне до нула, скалистият корпус на планетата ще полети директно към слънчевата фотосфера. Ако скоростта надвиши второ космическо равнище за дадената дистанция, траекторията ще се отвори в хипербола и обектът ще напусне системата.
Графиката на орбиталните скорости показва ясната зависимост: градиентът на гравитационното поле изисква много по-висока скорост на близко разстояние за компенсиране на привличането, докато във външните зони стабилността се поддържа при значително по-ниски стойности.
При ниските орбити около Земята, където работят изкуствени спътници и Международната космическа станция, все още се наблюдават следи от горните слоеве на атмосферата. Там микроскопичното триене бавно отнема кинетичната енергия. Без корекции на височината, апаратите постепенно губят скорост и спираловидно падат към плътните слоеве. В междупланетното пространство плътността на средата е толкова ниска, че загубата на импулс за милиарди години е практически нищожна.
