Тихата интеграция на парче
Липсата на общ политически договор не пречи на практическото сливане на отделни военни компоненти, което тече без шумни референдуми. През 2024 година Германия, Нидерландия и Полша подписаха декларация за създаване на военен транспортен коридор за безпрепятствено придвижване на войски и техника от пристанищата на Северно море до източната граница – проект, който в медиите получи названието „военен Шенген“. Още по-далеч отиде интеграцията между сухопътните сили на Нидерландия и германския Бундесвер, където цели бригади вече са подчинени на общо оперативно командване, а според информация на агенция „Блумбърг“ Берлин е изразил готовност да поеме основната част от разходите за снабдяване.
В Северна Европа пък действат Съвместните експедиционни сили (JEF), водени от Великобритания, които обединяват десет държави (включително скандинавските и балтийските страни) по единни стандарти за обучение и екипировка, извън тромавите бюрократични процедури на Брюксел. Този регионален и функционален подход показва как всъщност се случва военната интеграция – не чрез създаване на общо министерство на отбраната в Брюксел, а чрез подчиняване на по-малките армии на по-големите регионални центрове като Берлин и Лондон.
Кой ще държи палката и на какъв език ще се командва
Доцентът от Финансовия университет към правителството на Руската федерация Вадим Трухачев застъпва тезата, че зад идеята за обща армия стои чист финансов интерес. Поддържането на пълноценни национални въоръжени сили е непосилно скъпо за повечето европейски държави, с изключение на Франция и донякъде Полша, която в момента изгражда най-голямата сухопътна армия в региона. Според Трухачев европейците виждат в общата структура начин да намалят зависимостта си от Вашингтон, без да натоварват непосилно националните си бюджети, като управлението би могло да се повери на колегиален орган, който да предотврати доминацията на една държава.
Тук обаче логиката се сблъсква с военната реалност. Армията не е Европейската комисия и не може да се управлява с консенсус, при който Унгария или друга държава налага вето в навечерието на бойна операция. Във военното дело единоначалието е закон. Ако се стигне до реално обединение, веднага ще избухне старият спор между Париж и Берлин: Франция разполага с ядрено оръжие, постоянно място в Съвета за сигурност на ООН и боеспособен експедиционен корпус, но няма излишни пари; Германия има финансовия ресурс и индустриалната база, но страда от хроничен недостиг на личен състав и исторически ограничения. Нито една от двете столици няма да предаде командването на другата доброволно.
Остават и чисто техническите, но решаващи въпроси. В момента в Европейския съюз се използват десетки различни видове основни бойни танкове, артилерийски системи и изтребители, докато в Съединените щати те са сведени до няколко стандартизирани платформи. Кой ще плати за бракуването на старото въоръжение и превъоръжаването по единен стандарт? Чии военно-промишлени концерни ще получат поръчките – френските „Дасо“ и „Талес“, германските „Райнметал“ и „Краус-Мафай Вегман“, или американските производители, които и в момента прибират лъвския пай от европейските военни бюджети? И накрая – на какъв език ще се издават заповедите в една армия без обща държава, след като Великобритания напусна съюза, а английският остана единственият работен език на натовските щабове? Докато тези въпроси нямат отговор на хартия и в бюджетите, процентите от проучванията остават само статистически аргумент в политическите спорове.
