Всяка научна дисциплина с времето си изгражда уютна зона на комфорт, в която странните находки се обясняват най-лесно с думата „ритуал“, когато липсва практическо обяснение. Археологическият обект Чаталхьоюк в съвременна Южна Турция, датиран официално около седем хиляди и сто години преди новата ера, е класически пример за подобно институционално удобство. На терена в равнината Кония пред изследователите изниква плътна, монолитна маса от плътно долепени една до друга правоъгълни постройки от непечени глинени тухли, между които няма нито една улица, нито един проход, нито една врата на нивото на земята. Официалната историография, градена още от времето на британския археолог Джеймс Меларт през шейсетте години на миналия век и доразвита от екипа на Иън Ходър, настоява, че жителите са се катерили по покривите и са слизали в помещенията по дървени стълби през тесни отвори, които едновременно са служили и за комини. Според доминиращата версия тази странна градоустройствена логика е била продиктувана от нуждата за защита срещу хищници или вражески племена, но при по-внимателен поглед към строителната механика и средата в неолитна Анадола тази теза започва да издиша сериозно.
Архитектурата на обсадения човек
Да изградиш селище за няколко хиляди души без нито един приземен вход изисква колосален разход на труд, дървен материал и ежедневна логистика, която би била абсурдна, ако не е наложена от екстремна физическа принуда. Вкарването на провизии, вода, дърва за огрев, строителни материали и изнасянето на битовите отпадъци през отвор в тавана на височина три метра е кошмар за всяко домакинство, особено когато вътре живеят възрастни хора и малки деца. Ако целта беше просто защита от вълци, мечки или съседни общности, издигането на една обща външна стена от същите тези глинени тухли би било десетки пъти по-евтино и функционално решение, каквото виждаме в Йерихон по същото време. В Чаталхьоюк обаче самата сграда е проектирана като херметичен бункер, чиито външни стени са плътни и гладки, без прозорци и без отвори в долната част.
Това изглежда логично само ако заплахата не е идвала от зверове на нивото на очите, а от самата атмосфера и от движението на земните маси в равнината Кония. Когато погледнем релефа около селището, веднага се набива на очи, че Чаталхьоюк не е разположен върху естествена скала, а представлява изкуствено натрупан хълм сред огромна, равна алувиална низина, която през пролетта и при обилни валежи се превръща в непроходимо блато. Още по-важен е геоложкият контекст на целия регион, който е осеян с вулканични структури. Само на двайсет километра югоизточно от селището се издига масивен изгаснал вулкан с множество паразитни конуси, на четиридесет километра на изток лежи втора вулканична група, а на сто и четиридесет километра североизточно доминира гигантският стратовулкан Хасандаг, чийто връх достига три хиляди двеста петдесет и три метра надморска височина и завършва с калдера с диаметър четири километра.
Пепелта на Хасандаг и забравените бедствия
Връзката между Чаталхьоюк и Хасандаг не е спекулация, а материален факт, записан в самите пластове на разкопките. Жителите на селището са добивали масово вулканично стъкло, обсидиан, именно от склоновете на този масив, а на една от прочутите стенни рисунки в селището е изобразен самият двувърх вулкан в момент на бурно изригване, изхвърлящ скални късове и облаци пепел над редиците от правоъгълни къщи. В условията на активен вулканизъм, съчетан с сезонните наводнения на река Чаршамба, приземните врати се превръщат в смъртоносен капан. При падане на дебел слой вулканична тефра или при прииждане на кални потоци и свлачища всяка врата на нивото на терена се залоства отвън за броени минути, превръщайки стаята в гробница, от която няма излизане, докато покривният люк остава единственият сигурен изход над нивото на наносите.
Тук се появява и най-неудобният въпрос около прословутите погребения под подовете, които наскоро бяха подложени на мащабен генетичен анализ, публикуван в престижни научни издания като Сайънтифик Американ. Изследователите са секвенирали ДНК от останките на сто тридесет и един индивида, извадени изпод глинените настилки на къщите, и са установили, че в една и съща постройка лежат предимно близки биологични роднини — родители, деца, братя и сестри, включително голям брой новородени бебета. Официалната интерпретация веднага насочи прожекторите към социалната структура, отбелязвайки, че при погребенията на новородени момичета се откриват повече накити и погребални дарове, отколкото при момчетата, което бе разчетено като доказателство за матриархално или поне силно ориентирано към жените общество.
Генетиката срещу хипотезата за семейния култ
Подобно тълкуване звучи стройно в кабинетите по антропология, но сблъсква читателя с елементарен хигиенен и физически проблем, който рядко се коментира на глас. Да закопаваш десетки мъртви тела на дълбочина по-малка от метър под пръстения под на затворена стая без прозорци, в която ежедневно спиш, готвиш на открито огнище и дишаш същия въздух, означава да превърнеш собствения си дом в огнище на трупна отрова и зарази. Дори ако приемем, че древните хора са имали висок праг на търпимост към миризмите и бактериите, остава загадка защо в някои помещения са натъпкани десетки скелети, често в анатомично разбъркано състояние, а над тях се виждат плътни, хомогенни пластове от глина и наноси, които стратиграфски много повече напомнят на внезапно затрупване от кални потоци, отколкото на бавно натрупване на битов културен слой.
Възможно ли е поне част от тези цели семейства, открити под подовете на собствените им къщи, изобщо да не са били обект на някакъв мрачен домашен култ към предците, а да са жертви на внезапни природни катастрофи, които са заварили хората вътре в домовете им? Когато кално свлачище, предизвикано от вулканични трусове и проливни дъждове, залее ниско разположеното селище, оцелелите в равнината нямат нито времето, нито инструментите да изравят десетки тонове мокра глина и пепел, за да извадят загиналите си роднини. Най-рационалното действие в такава ситуация е да заравнят срутения или затлачен приземен етаж, да го трамбоват с чиста глина и да изградят новото ниво на жилището директно отгоре, превръщайки трагедията в фундамент на следващия строителен хоризонт. Тази практика обяснява много по-прозаично и убедително защо в Чаталхьоюк има до осемнайсет последователни строителни нива едно върху друго, образуващи изкуствен хълм с височина над двайсет метра.
