Технологичният парадокс на деветото хилядолетие
Към стратиграфските съмнения се добавя и въпросът за технологичното ниво на тези хора, което не се вписва лесно в опростената схема за плахия преход от пещерите към земеделието. Преди девет хиляди години жителите на този град не просто са произвеждали стандартизирани непечени тухли с висока здравина, но са владеели сложна техника за добив и нанасяне на минерални пигменти, с които са изписвали стените си, полирали са обсидианови огледала до съвършенство и са леели медни предмети в най-ранните известни пещи. Подобна индустриална и занаятчийска организация изисква излишък от храна, стабилна логистика и разделение на труда, каквито трудно се постигат в изолирано селище, чиито жители се страхуват да си сложат врата заради преминаващи вълци. Същото важи и за странните находки на животински останки, включително цели черепи от диви бикове, вградени директно в стените или струпани в ъглите на помещенията. След консумация на месо костите се изхвърлят на сметището извън селището, а не се зазиждат в носещите конструкции, освен ако не са попаднали там при масово затрупване или не са използвани за укрепване на нестабилната глинена зидария срещу сеизмични трусове.
Дори прочутите глинени фигурки на изключително пълни жени, често възхвалявани като доказателство за култа към Богинята Майка и матриархалния ред, изглеждат различно през призмата на суровата биология и ресурсното разпределение. В епоха, когато по-голямата част от населението се труди тежко на полето и износва ставите си от носене на товари и смилане на зърно, което ясно личи по деформациите на скелетите в разкопките, подобна степен на затлъстяване е физически невъзможна без пълен заседнал живот и систематично свръхпотребление на калории. Независимо дали тези фигурки изобразяват реални жени от управляващия елит, освободени от физически труд и обсипвани с ресурси, или са идеализиран символ на оцеляване в свят, белязан от периодичен глад и вулканични зими, те показват общество с ясно изразено социално разслоение, далеч от идиличната представа за егалитарна неолитна комуна.
Цената на академичната инерция
Най-сериозният проблем в изследването на обекти като Чаталхьоюк остава методологичната граница между археологията и геологията, която десетилетия наред пречеше на историците да четат земните пластове като запис на катастрофи. Когато един изследовател вижда в разреза дебел слой сиво-кафява утайка без битова керамика, изкушението да го обяви за „период на изоставяне“ или „ритуално запечатване на къщата“ е огромно, защото в учебниците по история климатът и тектониката рядко присъстват като главни действащи лица. Въпреки това радиовъглеродните датировки и микроморфологичният анализ на почвите в равнината Кония все по-често показват резки прекъсвания, следи от мощни водни потоци и периоди на екстремно засушаване, съвпадащи с регионални вулканични събития, сходни по мащаб с процесите, които анализирахме в предишния ни преглед върху скритите климатични колапси в древното Средиземноморие и ролята на геоложките разломи при гибелта на ранните градски центрове.
Когато човек застане на ръба на изкопа в Чаталхьоюк, под палещото слънце на анадолското плато и под защитните навеси, които днес пазят крехките глинени стени от вятъра, романтиката на учебниците бързо се изпарява. Остават само суровите факти: хиляди тонове ръчно формована глина, натрупана в средата на една равна, уязвима низина, стотици скелети на деца и възрастни, затиснати под подовете на собствените им домове, и мълчаливият силует на вулканите на хоризонта. Дали тези хора са строили къщи без врати от страх пред зверове и съседи, или са се опитвали да оцелеят в капана на една враждебна и непредвидима земя, остава въпрос, на който нито един ДНК тест не може да даде окончателен отговор, докато археологията не започне да гледа под краката си с очите на геолог.
