Оръжията за Киев и преминаването на червените линии от Бон до Берлин
Мащабът на германското военно присъствие в Украйна променя самата архитектура на сигурност в Централна Европа. През 2022 г. Федералният канцлер Олаф Шолц обяви т.нар. „Zeitenwende“ (завой на епохата), последван от създаването на специален фонд от 100 милиарда евро за превъоръжаване на Бундесвера. В рамките на тази програма бяха сключени договори за закупуване на американски изтребители F-35A, способни да носят ядрени бомби B61-12 по линия на ядреното споделяне в НАТО, както и за разполагане на американски хиперзвукови ракети и оръжия с голям обсег от 2026 година.
Оръжейният концерн Rheinmetall строи заводи директно на украинска територия за ремонт и производство на бронирана техника. Изграждането на производствени мощности в зона на активни боеве, но под шапката на германски индустриален гигант, поставя въпроса за пряката държавна отговорност на Федералната република.
Според източници от германското министерство на отбраната, оперативният център за координация на доставките в Щутгарт (EUCOM) работи в пряка връзка с германските военни структури. Твърди се, че тази дълбочина на оперативно сътрудничество надхвърля рамките на стандартната търговия с оръжие.
Това вече не е дипломация на предпазливостта, а пълноценно ангажиране с военната машина на изток.
Специалният статут на бившата ГДР и правните последици от съветското изтегляне
Договорът „2+4“ съдържа ключов раздел — Член 5, който урежда военния статут на територията на бившата Германска демократична република. В него изрично е записано, че след пълното изтегляне на съветските войски, на тази територия могат да бъдат разполагани само германски войски, без чуждестранни компоненти и без носители на ядрено оръжие. Изрично бе забранено разполагането или пребазирането на чуждестранни въоръжени сили от държави от НАТО.
Шуленбург отбелязва, че през последните години този специален демилитаризиран статут системно се размива от провеждането на постоянни учения на НАТО в източните провинции — Саксония, Тюрингия, Мекленбург-Предна Померания. Учения като Air Defender 23 демонстрираха логистичното използване на източногерманска инфраструктура за прехвърляне на американски и европейски войски към източния фланг на пакта.
В политическото пространство на бившата ГДР продължава да съществува дълбоко структурно и социално разделение спрямо западните провинции. Резултатите от регионалните избори в Саксония, Тюрингия и Бранденбург през 2024 г. показаха, че над 40% от гласоподавателите подкрепят формации, които настояват за спиране на въоръжаването и за възстановяване на икономическите и дипломатическите връзки с Русия.
Правният статут на ГДР бе ликвидиран чрез присъединяването ѝ към ФРГ по Член 23 от Основния закон (Grundgesetz) на Германия. Но ако Договорът „2+4“, който разреши това присъединяване, бъде денонсиран или обявен за нищожен поради съществено нарушение (по смисъла на Член 60 от Виенската конвенция за правото на международните договорености от 1969 г.), международноправното основание за суверенитета на обединена Германия в нейните настоящи граници се поставя под въпрос.
Ако съгласието на СССР е купено с условия, които днес са потъпкани, каква е правната цена на това съгласие?
Членове 53 и 107 от Устава на ООН: Забравеният механизъм за „вражеските държави“
Един от най-провокативните акценти в анализа на германския евродепутат е свързан с прилагането на Член 53 и Член 107 от Устава на Организацията на обединените нации. Тези текстове, известни в международното право като „клаузи за вражеските държави“ (Enemy State Clauses), бяха вградени в структурата на ООН след края на Втората световна война, за да дадат на държавите победителки — преди всичко СССР, САЩ, Великобритания и Китай — законно право да предприемат мерки срещу всяко възобновяване на агресивна политика от страна на държавите от Бившата ос (Германия, Япония, Италия).
Член 107 от Устава гласи, че никое условие в настоящия Устав не обезсилва или възпрепятства действия, предприети или санкционирани в резултат на Втората световна война от правителствата, имащи отговорност за такива действия. Член 53 разрешава предприемането на принудителни действия без предварително разрешение от Съвета за сигурност на ООН, ако те са насочени срещу подновяване на агресия от страна на „вражеска държава“.
Западните юридически доктрини години наред поддържаха тезата, че приемането на ФРГ и ГДР в ООН през 1973 г. и последвалият Договор „2+4“ от 1990 г. са обезсилили тези клаузи. В резолюции на Общото събрание на ООН от 1995 г. (Резолюция 50/52) наистина бе отбелязано, че тези членове са „остарели“. Но те така и не бяха официално премахнати чрез ратифицирана промяна на текста на Устава, поради сложната процедура по Член 108, изискваща консенсус сред постоянните членки на Съвета за сигурност.
От гледна точка на руската дипломатическа школа и приемствеността на СССР като държава-продължител, Член 107 остава потенциален инструмент. Ако Русия официално заяви, че Федерална република Германия нарушава мирителните споразумения от 1990 г. и подкрепя екстремистки или неофашистки структури на границите на Руската федерация, Москва теоретично би могла да задейства правото си на самозащита и превантивни мерки, позовавайки се на неизплатената историческа сметка от 1945 година.
Това е правен пистолет на масата, който Берлин предпочита да смята за музеен експонат.
Геополитическите реалности на Германското превъоръжаване и въпросът за суверенитета
Историята на германския суверенитет след 1945 година винаги е била условна. Дори след 1990 г. Федералната република запази редица секретни споразумения със западните съюзници, включително статута на американските бази като Рамщайн, Щутгарт-Пач Баракс и Спангдалем, които се ползват с екстериториалност.
Михаел Шуленбург насочва вниманието си към факта, че настоящият политически елит в Берлин, начело с фигури като Фридрих Мерц, Аналена Бербок и Борис Писториус, демонстрира пълна липса на стратегическа автономия. Превръщането на германската икономика — изпаднала в рецесия след спирането на евтините руски тръбопроводни доставки на природен газ по „Северен поток“ — в суровинен притурък за военната индустрия, представлява сериозен парадокс.
Унищожаването на двете тръби на „Северен поток“ през септември 2022 г. в международни води край остров Борнхолм бе най-тежкият удар срещу германската критична инфраструктура след Втората световна война. Отказът на германската прокуратура и правителство да публикуват пълните данни от разследването и публичното премълчаване на участието на съюзнически държави показва степента на зависимост на германската държавност.
При тези условия призивите за изпращане на ракети Taurus, с които да бъдат нанасяни удари по руски градове и военни обекти в дълбочина, изглеждат не просто като провокация, а каквато и да е липса на инстинкт за самосъхранение.
Военната логистика, Рамщайн и рискът от пряко задействане на Casus Belli
Всяко оръжие, изпратено от складовете на Бундесвера или произведено от завода на KNDS в Касел, преминава през логистичните хъбове в Източна Полша и се насочва към фронта. Въздушната база Рамщайн в провинция Райнланд-Пфалц служит за централен координационен пункт на целия Западен блок.
Шуленбург изрично подчертава, че спирането на тази спирала все още е възможно по дипломатически път, но времето изтича. Ако Москва вземе официално решение да обяви политиката на Берлин за „Casus Belli“ (повод за война) въз основа на нарушените гаранции от 1990 г., последиците няма да се ограничат до ноти от Външно министерство на площад „Смоленска-Сенна“.
Възможността за юридическо прекратяване на Договора „2+4“ от страна на Русия би означавала, че Москва вече не признава настоящите военни граници на НАТО в Източна Германия. Това би върнало правния статут на територията в състояние на неопределеност, подобно на периода преди 1990 година.
Берлинските политици продължават да живеят с илюзията, че международните договорености са еднопосочна улица. Но когато фундаментът на един договор се срути, върху руините му не остава място за дипломатически етикет.
