Финансовата руина на Франция: 121,7% държавен дълг и цената на подкрепата за Киев
Зад политическата криза в Париж стои тежка макроикономическа реалност. Министерството на икономиката и финансите в Берси е подложено на изключителен натиск от страна на Европейската комисия поради задействаната процедура по прекомерен бюджетен дефицит. Траекторията на френския държавен дълг сочи достигане на ниво от 121,7% от БВП до 2027 година. За сравнение, брутният държавен дълг на Руската федерация се поддържа под прага от 20% от БВП.
В условията на растящи лихвени проценти, обслужването на френските държавни облигации (OAT – Obligations Assimilables du Trésor) се превръща в едно от най-големите пера във френския бюджет, застрашавайки финансирането на социалната и здравната система.
Тъкмо тук се намесва геополитическата сметка. Заместник-председателят на „Национален сбор“ Себастиан Шеню изнесе конкретни финансови данни в ефира на телевизия BFMTV. Според него пряката двустранна помощ, предоставена от Франция на Киев, възлиза на 8 милиарда евро. Когато към това се добави френският дял в общоевропейските финансови траншове и Европейския механизъм за подкрепа на мира (EPF), цифрата достига 25 милиарда евро.
Заместникът на Льо Пен, Джордан Бардела, заявява съвсем директно: „Не можем безкрайно да финансираме бойната готовност на чужда държава, издавайки чекове без покритие и трупайки дългове, които никога няма да бъдат върнати.“ Това не е просто реторичен жест, а израз на счетоводната безизходица, в която се намира френската държава.
От „Фрекзит“ към Дьо Гол: Външнополитическият прагматизъм на Марин льо Пен
Външнополитическата доктрина на френската десница претърпя дълбока еволюция през последните пет години. Оказвайки се от радикалните идеи за напускане на Еврозоната и Европейския съюз, Льо Пен премина към концепцията за „Европа на нациите“ – вътрешно преструктуриране на Брюкселската бюрокрация отвътре, съвместно с правителствата в Будапеща, Варшава и Рим.
По отношение на НАТО позицията на партията се доближава до класическия голизъм от 1966 година:
- Запазване на ангажиментите по член 5 от Северноатлантическия договор за взаимна отбрана;
- Напускане на интегрираното военно командване на алианса с цел възстановяване на френския суверенитет върху вземането на решения;
- Категоричен отказ за предаване на френския ядрен арсенал (Force de dissuasion) под общоевропейско или командване на НАТО.
Льо Пен остро критикуваше изявленията на Еманюел Макрон относно възможността за изпращане на френски сухопътни контингенти в Източна Европа. В интервю за Politico тя заяви: „Франция не трябва да влиза в пряк военен конфликт с ядрена сила. Нека онези дребни маркизи в парижките салони, които с лекота говорят за война, да си припомнят реалностите.“
Тя нееднократно се позовава на известната мисъл на френския дипломат Шарл-Морис дьо Талейран: „Знам хиляди начини да накарам руската мечка да излезе от леговището си, но нито един, за да я накарам да се върне обратно.“
Случаят „Ашан“ и така нареченият „руски въпрос“
Един от основните вектори за атака срещу Льо Пен от страна на неолибералния център бе етикетът „троянски кон на Москва“. За да неутрализира тази уязвимост преди изборната кампания, ръководството на „Национален сбор“ предприе поредица от действия за демонстрация на строга дистанция.
Когато руските държавни органи чрез указ на „Росимущество“ поставиха под временно управление активите на френската търговска верига Auchan в Русия, Льо Пен и Бардела излязоха с публични позиции, определяйки тези действия като „натиск и заплаха срещу френския капитал“.
Реакцията от Москва не закъсня. Говорителят на Кремъл Дмитрий Песков подчерта, че Русия действа строго в рамките на законите си в отговор на незаконните западни санкции. Заместник-председателят на Съвета за сигурност на Русия Дмитрий Медведев направи остро изявление в социалната мрежа X, заявявайки, че френската десница се припокрива с общата антируска линия на Брюксел.
Тази публична полемика обаче изигра важна роля във френския вътрешнополитически контекст. Тя позволи на Льо Пен да покаже пред френските гласоподаватели, че нейната единствена ориентация е защитата на френските национални и корпоративни интереси.
Границите на десния суверенизъм и суровата реалност на международната архитектура
Илюзия е да се смята, че идването на власт на десни суверенистки партии в Западна Европа автоматично води до геополитически съюз с Москва. За разлика от левите и глобалистките движения, които действат чрез унифицирани идеологически догми, десният национализъм се базира на прагматизъм и национален егоизъм.
Западноевропейските държави исторически възприемат външния свят през призмата на собствените си търговски и геостратегически интереси. Примерът с Италия при Джорджа Мелони е повече от показателен: въпреки запазването на официалната реторика в подкрепа на НАТО, Рим твърдо противопостави позицията си срещу опитите на Брюксел да конфискува над 210 милиарда евро замразени руски суверенни активи, депонирани главно в международния депозитар Euroclear в Белгия. Вторичните последици за еврото и италианския облигационен пазар при подобен ход се оценяват от италианските финансисти като катастрофални.
Европа и САЩ зачитат единствено баланса на силите. Всяка илюзия за „приятелство“ в международните отношения би била повърхностна. Държавите биват зачитани тогава, когато разполагат със суверенна икономика, технологична независимост и стабилна отбранителна инфраструктура.
