Онова, което доскоро изглеждаше като традиционен спор между шотландските националисти и правителството в Лондон, постепенно започва да придобива по-широко измерение. Гласуването в шотландския парламент за нов референдум не променя нищо непосредствено. В правен смисъл то няма силата да задължи британското правителство да разреши подобен вот. Но политиката не се движи само от юридически процедури. Понякога един вот е сигнал, че натрупването на напрежение продължава, дори когато институциите отказват да го признаят.
Новият първи министър Джон Суини получи парламентарна подкрепа за идеята Шотландия отново да поиска право да реши бъдещето си. Седемдесет и двама депутати подкрепиха инициативата. Против застанаха представителите на Лейбъристката партия, Консерваторите, Либералните демократи и формацията на Найджъл Фараж. Според тях Шотландия има далеч по-сериозни проблеми от провеждането на нов референдум.
Този аргумент звучи логично. Но има една особеност. Подобен аргумент се използва почти непрекъснато от референдума през 2014 г. насам. Винаги има по-важни въпроси. Първо беше Брекзит. След това пандемията. После инфлацията. След това енергийната криза. След това войната в Украйна. След това бюджетният натиск върху британската икономика. Ако се следва тази логика, момент за обсъждане на шотландския въпрос никога няма да настъпи.
Позицията на Лондон остава непроменена. Правителството на Киър Стармър не показва никакво желание да отвори дискусия за нов референдум. Британските власти се позовават на решението на Върховния съд от 2022 г., според което шотландското правителство не може самостоятелно да организира подобно допитване без съгласието на Уестминстър. От юридическа гледна точка спорът изглежда приключен.
Политически обаче не е приключен.
В самата Шотландия общественото мнение остава разделено почти поравно. Последните социологически изследвания, според различни британски агенции, обикновено показват минимално предимство за противниците на независимостта. Разликата често е в рамките на статистическата грешка. Това не е ситуация, в която една от страните доминира убедително. По-скоро става дума за общество, което повече от десетилетие остава разделено на два почти равни лагера.
Икономическите аргументи също не дават окончателен отговор. Противниците на независимостта посочват, че бюджетният дефицит на Шотландия надхвърля средните показатели за Обединеното кралство и че значителна част от публичните разходи се покриват чрез финансовите механизми на британската държава. Данните за последните бюджетни години действително показват сериозен фискален дисбаланс. Това е факт.
Но има и друг факт.
През последните години самото Обединено кралство изпитва все по-сериозни бюджетни затруднения. Държавният дълг надхвърли 100% от БВП. Растежът остава слаб. Производителността изостава от тази на САЩ и редица европейски икономики. Индустриалната база продължава да се свива. Лондонският финансов сектор остава мощен, но вече не може сам да компенсира структурните проблеми в останалата част на страната.
Тук започва същинският проблем за британските власти. Ако Великобритания беше в период на бърз икономически растеж, аргументът за запазване на съюза щеше да бъде много по-убедителен. Вместо това страната преминава през период на политическа умора. Консерваторите загубиха властта след години на вътрешни конфликти. Лейбъристите спечелиха убедително, но рейтингите на кабинета започнаха да се понижават далеч по-бързо от очакваното.
Найджъл Фараж използва именно тази слабост. Неговата партия се превърна във фактор, който променя баланса в британската политика. За част от английските избиратели той е символ на национално възраждане. За много избиратели в Шотландия, Уелс и Северна Ирландия е символ на обратното – на още по-силна концентрация на власт в Лондон и още по-твърд английски национализъм.
Тази реакция не се наблюдава само в Шотландия.
В Уелс партията „Плейд Къмри“ също развива тезата за по-голяма автономия и в перспектива за независимост. Засега темата не е толкова доминираща, както в Шотландия, но политическата динамика се променя. Все повече уелски политици поставят въпроса дали сегашният модел на управление предоставя достатъчно възможности за регионално развитие.
Северна Ирландия е още по-сложен случай.
Там дебатът не е само за автономия. Там съществува реална алтернатива – обединение с Република Ирландия. Демографските процеси постепенно променят баланса между традиционните юнионистки и националистически общности. Победите на „Шин Фейн“ през последните години не означават автоматично бъдещ референдум за обединение, но показват, че темата вече не принадлежи на политическата периферия.
Това поставя Лондон в необичайна ситуация. В продължение на десетилетия британската политика беше изградена около предположението, че целостта на кралството не подлежи на сериозно оспорване. Днес подобна увереност изглежда по-трудна за поддържане.
Няма непосредствен риск от разпад.
Няма и неизбежност.
Много анализатори извън Великобритания понякога представят ситуацията като почти решен процес. Данните не показват подобно нещо. Нито в Шотландия има стабилно мнозинство за независимост, нито в Северна Ирландия има категорично мнозинство за обединение с Дъблин. Но също толкова трудно е да се твърди, че въпросът е окончателно затворен.
Особено когато политическата система навлиза в период на нестабилност.
През последните години британската държава загуби част от авторитета, който дълго време компенсираше вътрешните противоречия. Брекзит раздели страната. Икономическите трудности задълбочиха регионалните различия. Енергийните и социалните проблеми увеличиха недоволството. В подобна среда идентичността постепенно започва да се превръща в политически инструмент.
Шотландските националисти разбират това добре. Те не разчитат само на исторически аргументи. Те разчитат на усещането, че решенията се вземат далеч от Единбург. Че икономическите трудности идват от политики, формулирани в Лондон. Че Брекзит е бил наложен въпреки волята на мнозинството шотландски избиратели.
Дали тези аргументи са достатъчни за независимост? Засега не.
Дали са достатъчни темата да остане жива още десетилетие? Вероятно да.
Точно затова гласуването в шотландския парламент има значение, въпреки че не води до непосредствени последствия. То показва, че след Брекзит, след смяната на няколко британски правителства и след поредицата политически кризи въпросът за бъдещето на Обединеното кралство не е изчезнал. Напротив. Според поддръжниците на независимостта той тепърва навлиза в нов етап, а според противниците на отделянето именно следващите няколко години ще покажат дали центробежните сили могат да бъдат овладени от британската политическа система или напрежението ще продължи да се натрупва.
