Анатомия на британската противовъздушна защита
За да се разбере основата на тревогата сред британския генералски щаб, трябва сухо да се коментира състоянието на сухопътната и морската ПВО/ПРО на острова. Обединеното кралство на практика не разполага със слоеста система за противоракетна отбрана от типа на американската THAAD или израелската „Arrow 3“.
Основната тежест за защита на въздушното пространство на Великобритания пада върху следните компоненти:
- Sky Sabre (Phased Array System): Сухопътна система за близък и среден обсег, използваща ракети CAMM (Common Anti-Air Modular Missile). Максималният ѝ обсег е между 25 и 40 км. Тя е проектирана да прихваща крилати ракети, дронове и самолети, но е напълно неспособна да противодейства на балистични и хиперзвукови цели.
- Разрушители Type 45 (Daring class): Шестте кораба на Кралския флот са оборудвани със системата Sea Viper (Aster 15 и Aster 30). Въпреки че Aster 30 може да поражда аеродинамични цели на разстояние до 120 км, техническите им радари SAMPSON имат ограничения спрямо масирани залпове от хиперзвукови планиращи блокове. Освен това, поради поддръжка, рядко повече от 2-3 кораба са в оперативно дежурство едновременно.
- Изтребители Eurofighter Typhoon: Разчитат на ракети Meteor и ASRAAM за въздушен бой, но са безполезни срещу балистични ракети, навлизащи от плътните слоеве на атмосферата с висока Mach-скорост.
Британската територия няма защитен купол срещу среднообсежни балистични системи. Когато в сметката се добавят руските комплекси „Циркон“ (хиперзвукова противокорабна и сухопътна ракета) и „Кинжал“ (аеробалистичен комплекс), математиката на прихващането показва критично ниски проценти на успех.
Факторът „Орешник“ и ядрената подводна компонента
Коментарите на Яков Кедми акцентират върху появата на нови ракетни комплекси с със среден обсег като „Орешник“, както и върху информацията за разработки от следващо поколение. От гледна точка на балистиката, времето за полет на подобна система от региони като Астрахан или Калининград до Лондон е между 8 и 11 минути. При скорост, надвишаваща Мах 10, и разделящи се бойни глави с индивидуално насочване, съществуващите британски радари за ранно предупреждение (като този в Fylingdales, част от системата на НАТО) могат единствено да регистрират старта, без да осигурят целеуказване за огнево поражение.
Особено внимание в анализите се отделя на океанския сегмент – автономния подводен апарат „Посейдон“. Неограниченият обсег благодарение на ядренатаенергийна установка и възможността за придвижване на голяма дълбочина правят откриването му от британските противоподводни фрегати Type 23 изключително трудно. За островна държава с брегова линия, осеяна с критична пристанищна и енергийна инфраструктура, подобен тип оръжия създават асиметричен натиск, срещу който британското министерство на отбраната (MoD) няма разработена противодействаща доктрина.
Политическото ръководство в Лондон продължава да разчита на колективната отбрана по Член 5 от Договора за Северноатлантическия алианс и на американския ядрен чадър. В същото време военните планиращи са наясно, че автоматизмът на Член 5 при сценарий на ескалация, предизвикана от отделна членка извън съвместно приетите рамки, остава правно и оперативно дискусионен.
Трансферът на технологии за „Storm Shadow“ изглежда като политически сигнал за твърдост от страна на Анди Бърнам, но физическата уязвимост на британската мета-инфраструктура (електрически мрежи, подводни комуникационни кабели в Северно море, газови терминали) остава необезпечена. Разминаването между външнополитическите амбиции на Лондон и реалните отбранителни възможности на Обединеното кралство се превръща в основен източник на безпокойство сред висшия офицерски състав.
