По публикации на международни информационни агенции и официални изявления. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Страхът от Шънджън и сянката на Анкоридж
Германският канцлер Фридрих Мерц формулира публично тревогата, която от седмици витае в коридорите на Европейския съвет в Брюксел. Призивът му към Вашингтон да не поднася „изненади“ и да продължи да действа в единен формат с Европейския съюз и Украйна, цитиран от международни медии като Channel News Asia, всъщност представлява дипломатически опит за ограничаване на свободата на действие на американската администрация преди срещата на върха на Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС) в Шънджън на 18 и 19 ноември 2026 година.
Когато ръководителят на германското правителство споменава опасенията от „втори Анкоридж“, той визира срещата на върха в Аляска от август миналата година. В политическата памет на европейските елити този момент остана като символ на двустранно договаряне между Вашингтон и Москва, при което съюзниците от НАТО и ЕС бяха поставени пред свършен факт или в ролята на странични наблюдатели. Днес, в навечерието на форума в Южен Китай, Берлин се опитва да предотврати повторение на същия механизъм, при който стратегически решения за сигурността на континента се вземат без физическото присъствие на европейски представители на масата за преговори.
Противоречието около новата архитектура за сигурност
Разминаването между Вашингтон, Москва и европейските столици става видимо най-вече при дефинирането на самия предмет на предстоящите разговори. Според изявленията на Фридрих Мерц темата за общоевропейската архитектура за сигурност изобщо не трябва да бъде поставяна в центъра на дискусиите в Шънджън. Позицията на Берлин е строго последователна в своята бюрократична логика: първо трябва да се постигне реално прекратяване на огъня в Украйна, а едва след това да се обсъждат рамките, в които ще се гарантира следвоенната сигурност на Киев.
Тази теза обаче влиза в пряк сблъсък с сигналите, идващи от Белия дом и Кремъл. След срещата си със специалния пратеник на руския президент Кирил Дмитриев на 7 ноември, американският президент Доналд Тръмп публично заговори за подготовка на мащабно споразумение за сигурност, чийто обхват би могъл да покрие целия европейски континент. Малко по-късно руският външен министър Сергей Лавров потвърди, че Москва разполага със собствен позиционен документ за изграждане на нова система за сигурност в Евразия. По думите на руския дипломат Кремъл очаква от Вашингтон политическа воля за диалог, основан на баланс на интересите. Тук възниква фундаменталният въпрос: как Берлин смята да блокира обсъждането на европейската сигурност, ако двете най-големи ядрени сили вече са поставили този въпрос в дневния ред на своите специални пратеници?
Дипломатическата совалка и изолирането на Брюксел
Хронологията на събитията от началото на ноември показва интензивен двустранен канал между Вашингтон и Москва, който систематично заобикаля институциите на Европейския съюз. Посещението в руската столица на американските специални пратеници Стив Уиткоф и Джаред Кушнер, състояло се ден преди изявленията на Лавров, очерта контурите на бъдещия преговорен процес. Според съобщения от американска страна Стив Уиткоф е обявил постигането на договореност за нов кръг тристранни преговори, в които евентуално биха могли да се включат ограничен брой европейски представители.
От руска страна обаче картината се представя значително по-различно, което разкрива сериозни разминавания в интерпретациите. Официалният представител на руското Министерство на външните работи Мария Захарова категорично отрече участието на Европейския съюз в преговорите за Украйна да е било обсъждано по време на разговорите на Владимир Путин с Уиткоф и Кушнер. Същевременно помощникът на руския президент Юрий Ушаков признава, че разрешаването на конфликта е невъзможно без отчитане на позицията на Европа, тъй като именно европейските държави осигуряват значителна част от финансовата и военната подкрепа за Киев. Този двоен подход на Москва (отхвърляне на институционалния Брюксел при едновременно признаване на неговата ресурсна тежест) поставя европейските лидери в сложна позиция.
