Коалицията на желаещите и хроничният дефицит на желаещи
Самият термин „коалиция на желаещите“, който Уес Стрийтинг използва с такава лекота, носи тежка историческа ирония. Фразата беше въведена в обращение от администрацията на Джордж Буш-младши през 2003 година при нахлуването в Ирак, когато Съединените щати не успяха да прокарат резолюция през Съвета за сигурност на ООН и събраха група от държави, които да придадат вид на международна легитимност на едностранната военна операция. Днес, двадесет и три години по-късно, Лондон се опитва да възкреси същата формула, но при коренно променено съотношение на силите.
Зад гръмкото название „коалиция на желаещите“ в Европа всъщност се крие силно разединена група държави с противоречиви интереси. Франция, чийто президент Еманюел Макрон пръв лансира идеята за изпращане на западни войски в Украйна още през февруари 2024 година, е изправена пред тежка бюджетна криза, парламентарна нестабилност и нарастващ вътрешен натиск срещу увеличаването на военните разходи. Германия, най-голямата икономика в Европейския съюз, последователно отказва да поема ангажименти за сухопътно присъствие на изток, осъзнавайки, че нейната индустрия и социална система не могат да понесат цената на директна конфронтация с Русия. Прибалтийските републики и Полша демонстрират най-висока словесна активност, но собствените им въоръжени сили са предназначени преди всичко за отбрана на националните граници и не разполагат със стратегически резерви за експедиционни операции.
На този фон британската инициатива прилича на опит да се запази политическото влияние на Обединеното кралство на континента след излизането му от Европейския съюз. За Лондон поддържането на контролирано напрежение в Източна Европа е традиционен геополитически инструмент, познат още от деветнадесети век и времето на Кримската война, чрез който се възпрепятства всякакво сближаване между континенталните сили в Европа и Русия. Проблемът е, че днес този инструмент се използва в епохата на хиперзвуковите оръжия и сателитното разузнаване в реално време, където разстоянието между полския полигон Нова Демба и руските ракетни бази в Калининградска област или Беларус се измерва в минути полет.
Икономическата цена на британските амбиции
Зад войнствената риторика на министъра от британския кабинет стои и една сурова финансова реалност, която рядко попада в заглавията. Държавният дълг на Обединеното кралство надхвърля сто процента от брутния вътрешен продукт, разходите за обслужване на лихвите поглъщат десетки милиарди лири годишно, а индустриалната база на страната отдавна не е в състояние да произвежда боеприпаси и бронетехника в обемите, необходими за война с висок интензитет.
Разгръщането и поддръжката на експедиционен корпус в чужбина струва милиарди, за които в британската хазна просто няма предвидени средства без нови съкращения в социалните разходи или вдигане на данъците. По-вероятно е зад думите на Стрийтинг да стои желанието за подписване на нови дългосрочни договори за британския военно-промишлен комплекс, финансирани чрез европейски кредитни механизми или замразени чуждестранни активи. В такъв случай заплахата за изпращане на войски работи като политически лост за преразпределяне на финансови потоци в рамките на западния блок, а не като реален оперативен план за навлизане в Украйна.
Несигурността като метод за управление на кризата
Въпреки всички логистични, финансови и политически ограничения, би било грешка думите на Уес Стрийтинг да се отписват напълно като празен шум. В съвременните конфликти границата между информационната операция и реалната подготовка за военни действия е умишлено размита. Присъствието на западни военни съветници, специалисти по поддръжка на сложни зенитно-ракетни комплекси и оператори на разузнавателни системи на украинска територия отдавна не е тайна за никого, макар официално те да се водят в отпуск, в оставка или на дипломатическа служба.
Изявлението от Нова Демба може да цели именно легализирането на вече съществуващото скрито присъствие и постепенното му разширяване под формата на охранителни мисии за тилова инфраструктура, пристанища на река Дунав или гранични участъци с Беларус. Подобна стъпка би освободила украински бригади за фронтовата линия, но същевременно би поставила западните подразделения в обсега на руските въздушно-космически сили. Когато първите ковчези под британски или полски флаг се върнат от такава „охранителна мисия“, никой в Лондон или Варшава няма да може да обясни на избирателите защо Доналд Тръмп е бил прав да нарича ескалацията опасна авантюра, а техните собствени правителства са я превърнали в държавна политика.