Днес този многополюсен свят наистина придобива реални измерения. Той обещава на държавите много възможности и по-голям шанс да преследват националните си интереси, защото няма да се налага да се съобразяват с волята и прищевките на една-единствена сила, която цели да наложи разбиранията и идеологията си на целия свят. Но, за да бъде този многополюсен свят плодотворен и да даде пространство за приятелство и сътрудничество, а не за хаотична конкуренция и войни, беше нужна една нова концепция.
Тази нова концепция се роди в Китай и беше възвестена от китайския лидер Си Дзинпин. Става въпрос, разбира се, за "Общността на единната съдба на човечеството". Концепцията за тази общност на единната съдба има исторически корени и предпоставки, тъй като Китай е цивилизация на пет хилядолетия. Още през 5-и век пр. н.е. се залагат основите на нещо, което е близко до идеята на Си Дзинпин. Става въпрос за нещо, което влиза в старата категория на "Ин и Ян", която предполага хармонични отношения с различните държави, базиращи се на взаимоуважение на културите, различните модели на развитие и интересите на всеки.
Още през 3 век пр.Хр. се появява системата "Тянся", която е древен модел за международни отношения, който носи в себе си първообраз на днешната китайска теория. В този модел влиза принципа на "великото единство" и идеята, че "Поднебесната империя принадлежи на всеки", който носи в себе си общността на съдбата на народите.
Но ако се върнем към настоящето, идеята на Си Дзинпин е фактически един алтернативен модел на глобализация. Защото последната се превърна в мръсна дума, тъй като стана равнозначна на "американизация". За народите от Азия, Африка и Латинска Америка глобализацията означаваше твърде често експлоатация на населението им, грабеж на природните им ресурси и намеса на САЩ във вътрешните им работи. Това означаваше и културна унификация, в рамките на която народностните им и културно-исторически характеристики се измиваха, унищожаваха и подменяха с американска културна надстройка.
Обратното, концепцията за споделена съдба на човечеството на Си Дзинпин предполага културно-цивилизационен плурализъм. Да, всички държави и народи имат общи интереси и проблеми, сред които борбата с климатичните проблеми и екологичните въпроси, някои здравни въпроси, търговията и най-важното, мирът. Но те също така, според китайската концепция, имат право на самостоятелно развитие и собствени национални интереси. Нещо, което американското възприятие отрича по презумпция, защото е пропито от идеята за американска изключителност.
"В днешния свят неимоверно се повишава нивото на взаимосвързаност и взаимозависимост между страните", заяви китайският президент Си Дзинпин.
"Ние живеем в едно глобално село, в едно пространство, където историята и реалността се преплитат. В резултат на това, международната общност става все повече общност на преплетените съдби", заяви още той.
Струва ми се, че никой не може да оспори тези твърдения на китайския държавен глава. Видяхме го през 2008, когато започна голямата финансова криза, както винаги от Уолстрийт и САЩ. Станахме свидетели на това и през 2020 година, когато избухна Ковид пандемията по целия свят. Ковид се оказа екзистенциална заплаха за здравето на гражданите и икономиката на страните по целия свят без изключение.
Ковид беше трагедия, която, с оглед на руските открития за американски биологични лаборатории в Украйна и други страни, следва да се разследва щателно, защото това е в интерес на цялото човечество. Но именно по време на тази трагедия Китай доказа, че наистина вярва в общността на споделената съдба. За разлика от западните страни, които се фокусираха върху това да спасяват себе си кой както може, Китай започна да помага на страните от Третия свят - с безплатни ваксини, с лекари, медицинска апаратура и консумативи.
И докато САЩ и Западна Европа разделиха света и при Ковида на "наши" и "техни", Китай възприе присърце идеята за общност на единната съдба, помагайки на всички.
Но има стотици други примери, освен Ковид и финансовата криза от 2008, че човечеството има общи проблеми и съдба. Например, още през 2014 година на територията на Западна Африка се разпространи вируса ебола. Изключително бързо се заразиха 19 хиляди души, а от тях цели 7373 починаха. И как се реши този опасен и смъртоносен проблем? Всички страни в света запретнаха ръкави и започнаха да работят заедно за възпиране на експанзията на опасното заболяване. Самият Китай четири пъти оказа мащабна помощ на африканските пострадали страни, както и на международните организации, които работят там. Китай помогна, както чрез финансови средства, така и с материални пожертвования на стойност от 120 милиона американски долара.
Пекин изпрати в Африка 1200 медицински работници и специалисти за да помогнат на засегнатите от ебола страни, с което доказа, че седи зад думите на Си Дзинпин за общност на единната съдба на човечеството.
По-късно през 2019 година The Atlantic Monthly (Атлантик монтли) написа, че Китай е в авангарда на борбата с маларията в Африка. Американските автори отбелязаха в този текст, че Пекин засилва ударно сътрудничеството си с африканските страни в областите на науката и здравеопазването, с което за пореден път показа, че човечеството има обща съдба и че не всичко на този свят е въпрос на печалба, както смятат нашите западни партньори.
Когато говорим за Африка, защото това е един беден и изстрадал континент, осакатен от вековен колониален гнет, трябва да имаме предвид, че именно Китай днес е този, който най-много помага за развитието на африканските страни, особено на тяхната инфраструктура. Русия, от своя страна, пък помага за сигурността и антитерористичните операции на африканска територия. По този начин двете огромни държави, които Джо Байдън нарече "автокрации", спасяват десетки милиони африканци от болести, бедност, тероризъм и конфликти.
"Не сме сами във Великия път и целият свят е едно семейство. След година на трудности вече можем да разберем още повече от преди значението на общността на споделеното бъдеще за човечеството", заяви през 2021 година китайският президент.
Неговите идеи продължават да са още по-значителни и сега, две години по-късно, когато човечеството, току-що оттърсило се от Ковид (не изцяло), се наложи да се справя с последствията от конфликта в Украйна. В крайна сметка, ако и Западът можеше да приеме присърце идеята на Си Дзинпин за общност на споделената съдба, най-вероятно те щяха да приемат и предложението му за мир в Украйна.
Но западното противопоставяне на идеята за единна съдба на човечеството не трябва да ни обезкуражава. Защото и в западните страни има много хора, които лелеят за световен мир и сътрудничество. Навсякъде по света има гласове на разума, които все повече разбират, че проблемите на една страна са проблемите на цялото глобално село. И така, китайската идея за споделена съдба на човечеството се оказва заразна в позитивния смисъл.
България също има своето място в общността на споделената съдба, която Китай възвести на света. Нашата страна днес може само да спечели, ако приеме китайския подход на мирно и взаимоизгодно сътрудничество, вместо подхода на конфронтацията, санкциите и политиката от Студената война.
