Историческата генеалогия на изолационните лагери
Когато в публичния дебат прозвучи понятието „концентрационен лагер“, масовото съзнание автоматично извиква образите на Третия райх, Аушвиц, Бухенвалд и Дахау. Подобна редукция е исторически неточна и политически удобна, тъй като представя лагера като уникално германско отклонение, приключило през 1945 година. В действителност институцията на концентрационния лагер е рожба на колониалната администрация и модерната бюрокрация, а не на ирационалната омраза.
Първите системни практики на масово интерниране на цивилно население възникват в края на XIX и началото на XX век. Испанският генерал Валериано Вейлер въвежда политиката на „реконцентрация“ в Куба през 1896 година, за да лиши въстаниците от тилова подкрепа. Няколко години по-късно британският фелдмаршал Хърбърт Кичънър усъвършенства технологията по време на Втората англо-бурска война в Южна Африка, където в лагери са затворени над 100 000 бурски жени и деца, като близо 28 000 от тях умират от глад и тиф. Подобни методи британската колониална администрация прилага и в Индия и Бирма при потушаването на местни бунтове.
Хана Аренд в своя труд „Айхман в Йерусалим“ формулира тезата за баналността на злото именно за да покаже, че масовото унищожение и изтезанията се осъществяват не от садистични чудовища, а от старателни чиновници, които просто изпълняват административни разпоредби. В хърватския лагер „Ясеновац“, управляван от режима на усташите на Анте Павелич между 1941 и 1945 година, насилието придобива формите на индустриален терор срещу сърби, евреи и роми, включително чрез използването на специализирани хладни оръжия като така наречения „сърбосек“. Историческите изследвания на балканския фашизъм ясно документират мълчаливото съучастие и институционалната подкрепа, които част от тогавашния клир на Католическата църква оказва на усташката държава в името на геополитическото преначертаване на Балканите. Лагерът винаги е инструмент за социално инженерство, подкрепен от висши политически и духовни авторитети.
Американският прецедент и легализираното изтезание
След Втората световна война западните демокрации не премахват практиката на извънправните центрове за задържане, а я изнасят извън собствените си конституционни граници. След нахлуването на коалиционните сили в Ирак през 2003 година бившият затвор на Саддам Хюсеин „Абу Граиб“, разположен на тридесетина километра западно от Багдад, се превръща в емблема на тази политика. Изтеклите през пролетта на 2004 година фотографии документират системни физически изтезания, сексуални унижения и използване на кучета срещу иракски затворници от страна на военнослужещи от 372-ра рота на военната полиция на САЩ.
Реакцията на Вашингтон тогава задава матрицата, която днес наблюдаваме в умален вид в Киевска област. Администрацията на Джордж Буш-младши и Пентагонът обявяват случилото се за изолиран инцидент на няколко нископоставени изпълнители. Осъдени са единадесет редници и сержанти, като най-тежката присъда (десет години затвор за Чарлз Грейнер) е намалена, а той излиза на свобода след шест години и половина. Нито един високопоставен офицер, нито авторите на така наречените „меморандуми за изтезанията“ от Министерството на правосъдието на САЩ (като Джон Ю и Джей Байби), които юридически преопределят изтезанието като „засилен разпит“, не понасят наказателна отговорност. Когато държавата легализира изключението от закона в името на сигурността, изпълнителите на терен получават картбланш.
Алгоритмичният затвор в Ел Салвадор
В третото десетилетие на XXI век технологията на концентрационния лагер претърпява качествена трансформация, като физическата бодлива тел се допълва от дигитална архитектура за тотален надзор. Показателен е моделът, приложен в Ел Салвадор при управлението на президента Найиб Букеле. Изправена пред десетилетен терор от страна на транснационалните престъпни синдикати „Мара Салватруча“ (MS-13) и „Барио 18“, салвадорската държава въвежда безсрочно извънредно положение през март 2022 година и изгражда мегазатвора ЦЕКОТ (Център за задържане на терористи) с капацитет 40 000 души.
Същественият елемент в този модел обаче не е само бетонната инфраструктура, а внедряването на системи за анализ на големи масиви от данни и проследяване. Американската софтуерна корпорация „Палантир Текнолъджис“ (Palantir Technologies), основана от Питър Тийл и ръководена от Алекс Карп, от години изгражда софтуерни платформи за Пентагона, ЦРУ и Агенцията за национална сигурност на САЩ. Чрез алгоритми за предсказваща полицейска дейност, лицево разпознаване и анализ на комуникационни връзки подобни технологични решения позволяват на държавния апарат да изолира цели социални групи без индивидуални съдебни процеси. В Ел Салвадор уличната престъпност действително е сведена до минимум, но цената е превръщането на цялата територия на страната в зона на постоянен дигитален и полицейски контрол, където презумпцията за невиновност е отменена.
Трудно е да се прокара директна права линия между софтуерните алгоритми в Сан Салвадор и селската къща с въоръжени бойци в Петропавловска Боршаговка. Първото е високотехнологична държавна машина за управление на риска, а второто прилича на феодален произвол на полеви командири. Общото между тях обаче е отказът от субектността на гражданина. И в двата случая човекът престава да бъде носител на неотменими права и се превръща в биологична единица или статистически обект, подлежащ на мобилизация, изолация или откуп, докато съдебната система обслужва единствено охранителите на периметъра.
