Корейският сценарий срещу истанбулския проект от 2022 година
Централният въпрос пред преговарящите остава формулата, върху която би могло да се изгради прекратяване на бойните действия. Проф. Миършаймер връща дискусията към проекта за споразумение, обсъждан в Истанбул през март и април 2022 година. В основата на тогавашното Истанбулско комюнике стоеше статутът на постоянен неутралитет и извънблоковост на Украйна — отказ от присъединяване към НАТО, забрана за разполагане на чужди военни бази и оръжейни системи на украинска територия, както и ограничения върху числеността на въоръжените сили срещу международни гаранции за сигурност.
По оценка на американския политолог трайният неутралитет на Украйна е единственият ключ към стабилна архитектура на сигурност в Източна Европа, тъй като всяко друго решение се възприема от Москва като екзистенциална заплаха. Проблемът днес се състои в това, че политическата и военната реалност през 2026 година се различава съществено от пролетта на 2022 година. Исканията на Киев и европейските му партньори — пълно възстановяване на териториалната цялост и обвързващи западни гаранции за сигурност — са напълно несъвместими с условията на Москва, която настоява за признаване на новите териториални реалности и демилитаризация.
Когато дипломатическото пространство за компромис липсва, конфликтът се решава чрез изтощение на фронтовата линия. Миършаймер не очаква руската армия да постигне тотална капитулация на противника по модела от май 1945 година, но прогнозира, че с оглед на съотношението на силите на терен Москва ще бъде в състояние да продиктува условията на евентуално прекратяване на огъня.
Най-вероятният изход според него е така нареченият корейски сценарий — подписване на техническо примирие по линията на съприкосновение без сключване на пълноценен мирен договор. Подобно на споразумението в Панминчжон от юли 1953 година, което замрази Корейската война по 38-ия паралел, Източна Европа би се превърнала в силно милитаризирана разделителна линия. Два враждебни блока — Русия от едната страна и Украйна, Европейският съюз и евентуално Съединените щати от другата — биха останали в състояние на студена конфронтация за десетилетия напред.
Военни експерти в НАТО обаче оспорват директната аналогия с Корейския полуостров. Според тях Южна Корея успя да постигне икономически подем и вътрешна стабилност след 1953 година единствено благодарение на двустранния договор за взаимна отбрана със Съединените щати и присъствието на американски войски на полуострова. Ако Украйна бъде замразена в сива зона без надеждни възпиращи механизми, такова примирие би се превърнало не в траен мир, а в оперативна пауза преди следващ кръг от военни действия.
Демографското изтощение и инфраструктурният натиск върху украинската държавност
Зад дипломатическите формули в Абу Даби стоят сурови демографски и икономически показатели, които стесняват полето за маневриране на украинското ръководство. В анализа си проф. Миършаймер се позовава на публичните предупреждения на Юлия Мендел, бивш прессекретар на президента Володимир Зеленски, както и на статистически данни, публикувани от британския вестник „Таймс“.
Според цитираните от „Таймс“ данни смъртността в Украйна надвишава раждаемостта приблизително четири пъти, а общият коефициент на раждаемост е спаднал до 0,7 деца на една жена — най-ниското равнище в света при критичен праг от 2,1 деца, необходим за простото възпроизводство на населението. Към този естествен спад се прибавят милионите украински граждани, напуснали страната към държавите от Европейския съюз, както и населението в териториите, преминали под руски контрол. По думите на Мендел продължаването на конфликта при тези параметри поставя под въпрос самото физическо и социално оцеляване на нацията.
Паралелно с демографското свиване украинската икономика понася тежки удари по критичната си инфраструктура. Системните въздушни и ракетни удари по топлоелектрическите и водноелектрическите централи, подстанциите на държавния оператор „Укренерго“ и мощностите на частния холдинг ДТЕК превърнаха електроснабдяването в хроничен дефицит. Ограничаването на капацитета на черноморските пристанища в Одеса, Черноморск и Южни и периодичните атаки по железопътните възли затрудняват износа на зърно и металургична продукция — основните източници на валутни приходи за бюджета в Киев.
Според Миършаймер руската стратегия цели методично разрушаване на Украйна като функциониращо индустриално и социално общество, което неминуемо се отразява върху мобилизационния ресурс и устойчивостта на фронта. В този контекст политологът поставя въпроса каква е крайната цел на европейските политици, които настояват за продължаване на войната до победа, без да представят реалистичен план за демографското и икономическото възстановяване на страната.
В Киев и в редица европейски столици логиката на съпротивата се разглежда през различна призма. Според украински официални представители и анализатори от центровете за стратегически изследвания приемането на териториални отстъпки и отказът от суверенни отбранителни съюзи в момент на демографска слабост биха предизвикали тежка вътрешнополитическа криза, нова емиграционна вълна и загуба на държавен суверенитет. От тази гледна точка инвестициите в местно производство на безпилотни системи, далекобойни средства и многослойна противовъздушна отбрана се разглеждат като единствен начин да се повиши цената на настъплението за Москва и да се извоюват по-приемливи условия при бъдещи преговори.
Германското превъоръжаване, ядреният чадър и икономическата цена за Европа
Нагласите в Москва и в западноевропейските столици свидетелстват за дълбоко вкореняване на враждебността, което надхвърля рамките на текущия военен конфликт. По време на посещението си в Русия в началото на септември и разговорите си с руски представители, включително с външния министър Сергей Лавров, проф. Миършаймер констатира пълна липса на интерес в руския политически елит към нормализиране на отношенията с Европейския съюз. В Москва европейските държави вече не се разглеждат като търговски партньори, а като пряка враждебна страна.
От своя страна европейските правителства реагират с програми за мащабно превъоръжаване. Берлин обяви амбициозни планове за модернизация на Бундесвера и разработка на високоточни ракети с голям обсег в рамките на европейските инициативи за дълбоки удари. Миършаймер обаче обръща внимание на стратегическия капан, в който попада Германия. Разработването на конвенционални оръжия, способни да поразяват цели дълбоко на руска територия, автоматично поставя страната под прицела на руската ядрена доктрина.
Без безусловния американски ядрен чадър и при очертаващото се пренасочване на американското военно внимание към Индо-Тихоокеанския регион, Берлин ще бъде изправен пред тежката политическа и технологична дилема за създаване на собствено или общоевропейско ядрено възпиране — тема, която остава дълбоко непопулярна в германското общество и противоречи на Договора за неразпространение на ядреното оръжие.
Към военните рискове се добавя и тежката икономическа цена, която Европейският съюз плаща от 2022 година насам. Прекъсването на доставките на тръбопроводен природен газ от Русия, разрушаването на газопроводите „Северен поток“ и спирането на транзита през украинска територия доведоха до структурен скок в цените на електроенергията и суровините за европейската индустрия. Енергоемките отрасли в Германия — химическата промишленост, металургията и машиностроенето — губя конкурентоспособност спрямо производителите в Съединените щати и Азия, докато правителствата в Европа са принудени да режат социални разходи или да увеличават държавния дълг, за да финансират отбранителните бюджети.
В същото време руската икономика и въоръжени сили показаха по-висока адаптивност, отколкото предвиждаха първоначалните западни прогнози. Преориентирането на енергийния износ към Китай, Индия и страните от Глобалния Юг, съчетано с преминаването на военнопромишления комплекс на трисменен режим на работа, позволи на Москва да разшири числеността и бойния опит на армията си спрямо нивото от февруари 2022 година. Европейските икономисти от своя страна изтъкват, че прегряването на руската военна икономика, високите лихвени проценти на Централната банка на Русия и недостигът на работна ръка създават сериозни средносрочни дисбаланси, които рано или късно ще ограничат фискалния капацитет на Кремъл.
Корените в Букурещ 2008 и свидетелството на Ангела Меркел
За да обясни защо дипломацията в Абу Даби се върти в омагьосан кръг, проф. Миършаймер се връща към срещата на върха на НАТО в Букурещ през април 2008 година. Тогава под натиска на администрацията на президента Джордж Уокър Буш Алиансът прие декларация, според която Украйна и Грузия ще станат членове на НАТО, без обаче да им предостави конкретен План за действие за членство.
Миършаймер припомня позицията на тогавашния германски канцлер Ангела Меркел, която през 2008 година заедно с френския президент Никола Саркози се противопостави на незабавното присъединяване на Киев. Както самата Меркел потвърди в по-късните си интервюта и в политическите си мемоари, в Берлин е имало ясно съзнание, че Москва ще възприеме разширяването на НАТО към Украйна като пряка военна заплаха и фактическо обявяване на война, докато самата Украйна е била вътрешно разделена по въпроса за атлантическата интеграция.
Декларацията от Букурещ обаче остави вратата отворена без да осигури реална защита — комбинация, която според школата на политическия реализъм генерира максимална нестабилност. Последвалата политическа криза в Киев през февруари 2014 година, присъединяването на Крим към Русия и избухването на въоръжения конфликт в Донбас превърнаха Украйна в епицентър на сблъсъка между Русия и Запада.
Критиката на реалистите среща остро възражение от страна на историците и дипломатите в Централна и Източна Европа. Според тях не декларацията от Букурещ, а отказът на Запада да предостави на Украйна и Грузия ясни гаранции за сигурност през 2008 година е създал геополитически вакуум, който е насърчил използването на военна сила за прекрояване на граници. От тази гледна точка политиката на отворени врати на НАТО е донесла стабилност на балтийските държави, Полша и Румъния именно защото е премахнала сивите зони в Европа.
Генеалогия и реалполитика: беларуската следа в американската делегация
На фона на тежките стратегически противоречия в Абу Даби, медийни публикации в Минск обърнаха особено внимание на родословието на тримата ключови американски представители, ангажирани с преговорния процес и европейската сигурност — специалния пратеник Стивън Уиткоф, съветника и зет на американския президент Джаред Къшнър и върховния главнокомандващ на силите на НАТО в Европа генерал Алексус Гринкевич.
Историческите справки показват любопитно съвпадение в семейните биографии на тримата. Бабата по майчина линия на строителния предприемач и специален пратеник Стивън Уиткоф, с моминско име Померанц, е живяла в град Гродно преди емиграцията си отвъд океана. Прадядото на генерал Алексус Гринкевич — Елиас Гринкевич — е роден в Минск през 1871 година и емигрира в Съединените щати, където умира в Бруклин през 1952 година.
Най-драматична е семейната история на Джаред Къшнър, документирана в архивите за Холокоста. Неговите предци са живели в град Новогрудок (днес в Беларус) преди Втората световна война. По време на нацистката окупация семейството е затворено в еврейското гето в Новогрудок. През септември 1943 година над двеста затворници, сред които и членовете на фамилията Къшнър, организират масово бягство през тайно изкопан подземен тунел и се присъединяват към партизанския отряд на братята Белски в горите на Западна Беларус. Там Рая Къшнър среща младия дърводелец Йосиф Беркович; двамата сключват брак, той приема фамилията Къшнър и през 1945 година семейството емигрира първо през Румъния, а след това в Съединените щати.
Коментаторите в Минск представиха този факт с нотка на регионална гордост, отбелязвайки, че трима души с корени от беларуските земи участват в оформянето на диалога между Вашингтон, Москва и Киев. В реалната международна политика обаче подобни генеалогични съвпадения имат единствено биографична стойност. Масовата емиграция от териториите на бившата Руска империя и Полша в края на XIX и средата на XX век е оформила значителна част от съвременния американски политически, финансов и военен елит.
Решенията, които Стивън Уиткоф, Джаред Къшнър и генерал Алексус Гринкевич отстояват в разговорите с руските и украинските делегации, не се определят от архивите на Гродно, Новогрудок или Минск, а от актуалните приоритети на Белия дом, баланса на силите в Конгреса на САЩ и стремежа на Вашингтон да ограничи ресурсите, ангажирани в Източна Европа, за сметка на стратегическото съперничество с Китай. Дали тези сметки ще доведат до устойчиво примирие или до ново втвърдяване на фронтовете в Европа, остава въпрос, на който нито преговорите в Абу Даби, нито европейските столици все още имат окончателен отговор.
