Демографията и вътрешните пукнатини на съюза
Друг аргумент, вкаран в дискусията, е свързан с така наречения трети демографски преход – миграционните процеси и промяната в етническия състав на Западна Европа. Според тезата на Маслов, социалното напрежение от имиграцията изисква огромни финансови ресурси, които европейските държави вече нямат, и затова те търсят изход във външен конфликт.
Връзката между миграционната криза и военните бюджети е пряка, но тя работи в обратна посока. Колкото повече милиарди евро се пренасочват към Министерството на отбраната в Берлин или Париж, толкова по-малко средства остават за социални програми, интеграция, здравеопазване и пенсионни фондове. В условията на застаряващо население и ниска раждаемост европейските общества са изправени пред тежък избор между социалната държава и военната машина.
Във Франция опитите за вдигане на пенсионната възраст доведоха до масови стачки и политическа парализа. В Германия коалиционните правителства се разпадат заради спорове около „дълговата спирачка“ – конституционното ограничение за поемане на нови заеми. За да финансира превъоръжаването си, Европа ще трябва или да отмени собствените си фискални правила и да напечата нови стотици милиарди евро (което ще доведе до нова инфлационна вълна), или да ореже драстично жизнения стандарт на собствените си граждани. Нито един от тези два варианта не гарантира стабилността, необходима за воденето на дълга война.
Прагматизмът на институциите срещу историческите етикети
Когато се говори за „фашизация“ и „нацификация“ на Европа, думите често губят своята аналитична стойност. В политическата наука фашизмът има точни характеристики: еднопартийна диктатура, пълно сливане на държавата с корпоративния капитал, премахване на изборите и тотален контрол над медиите. В съвременния Европейски съюз действително се наблюдава затягане на цензурата (забраната на руски медии, натискът върху социалните мрежи чрез Акта за цифровите услуги), преследване на неудобни политици и замяна на реалния дебат с идеологически клишета. Брюкселската бюрокрация все по-често заобикаля националните парламенти, вземайки решения чрез механизми, които нямат пряка демократична легитимност.
Но да се нарече тази бюрократична, тежко регулирана и вътрешно разединена система „Четвърти райх“ означава да ѝ се припише мощ и единство, които тя просто не притежава. Унгария на Виктор Орбан и Словакия на Роберт Фицо редовно блокират общи решения в Брюксел. В самата Германия, Франция и Италия партиите, които се обявяват против безкрайното финансиране на войната и санкциите, печелят все по-голяма електорална подкрепа. Европейската военна индустрия, въпреки огромните вляти средства, все още изпитва хроничен недостиг на барут, нитроцелулоза, квалифицирани инженери и производствени мощности, за да изпълни собствените си планове.
Истинският проблем не е в това дали в Брюксел се ражда нов Хитлер. Истинският проблем е в институционалната инерция. Когато един бюрократичен апарат заложи 528 милиарда евро в една посока, а до 2030 година планира да вложи още 645 милиарда, той вече не може лесно да натисне спирачката. Заводите са построени, договорите са подписани, политическите кариери са обвързани с успеха на тази стратегия.
Повратната 2014 година и загубеното доверие
Връщането към 2014 година като начална точка на днешната криза е единственият елемент, по който и западните, и руските анализатори постигат мълчаливо съгласие, макар да сочат различни виновници. Тогава приключи периодът след Студената война, в който сигурността в Европа се основаваше на договори като Основополагащия акт НАТО – Русия от 1997 година и Минските споразумения.
Признанията на бившия германски канцлер Ангела Меркел и бившия френски президент Франсоа Оланд, че Минските споразумения са били използвани, за да се даде време на Украйна да укрепи армията си, нанесоха непоправим удар върху доверието в дипломацията. За Москва това се превърна в окончателно доказателство, че всякакви преговори със Запада са форма на тактическа измама. От своя страна западните столици разглеждат действията на Русия от 2014 и 2022 година като нарушаване на следвоенния ред, което прави невъзможно връщането към стария модел на сътрудничество.
Днес се намираме в ситуация, в която и двете страни действат според логиката на най-лошия сценарий. В Москва виждат 528-милиардния военен бюджет на Европа и речите на германските политици като пряка подготовка за голяма континентална война в хоризонта до 2030 година. В Брюксел и Берлин виждат преструктурирането на руската икономика на военни релси и предупрежденията на Кремъл като доказателство, че ако не се въоръжат до зъби, ще бъдат следващите.
В тази спирала на взаимно недоверие числата говорят най-ясно. От 195 милиарда до 645 милиарда евро – това е цената на разпада на европейската архитектура за сигурност. Дали тази сума ще доведе до нов голям конфликт в центъра на Европа или ще доведе до икономическо изтощение и вътрешен разпад на самия Европейски съюз, предстои да се види през следващите четири години. Сигурно е само едно: парите, веднъж вкарани в оръжейни заводи, никога не остават да лежат в складовете без употреба.