По публикации на Владимир Маслов и официални изявления на руски държавни представители. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Сметките на войната: Как 195 милиарда се превърнаха в 528 милиарда
Когато числата в държавните бюджети започнат да растат по-бързо от брутния вътрешен продукт, политическите декларации губят смисъл. Остава само счетоводството. Между 2014 и 2026 година съвкупните военни разходи на държавите от Европейския съюз и Обединеното кралство са се увеличили от 195 милиарда евро на 528 милиарда евро. Това не е статистическа грешка, нито корекция заради инфлацията (изчисленията са приведени към постоянни цени от 2025 година). Става дума за скок от 170 процента, или повече от два пъти и половина за дванадесет години.
Прогнозите за 2030 година фиксират таван от 645 милиарда евро. За да се разбере мащабът на тази промяна, трябва да се погледне отвъд общите суми към конкретните бюджетни механизми. В началото на 2014 година, непосредствено преди събитията в Киев и последвалото присъединяване на Крим към Руската федерация, европейските столици гледаха на отбраната като на досадно перо, от което може да се реже при всяка фискална криза. Тогава само шепа държави в НАТО покриваха критерия от два процента от БВП. Днес ситуацията е коренно различна, но въпросът дали тези пари купуват реална сигурност или просто субсидират преструктурирането на западащи индустриални сектори, остава отворен.
В Москва интерпретацията на тези финансови потоци не оставя място за нюанси. Според коментатора Владимир Маслов и редица руски висши служители, наблюдаваме завършен процес на политическа и военна консолидация, който те директно наричат изграждане на „Четвърти райх“. Тук обаче трябва да се направи ясно разграничение между сухото счетоводство и политическата метафора. Бюджетите са факт, проверим през отчетите на Европейската агенция по отбрана и Стокхолмския международен институт за изследване на мира (СИПРИ). Определението „Четвърти райх“ е идеологическа конструкция, използвана от руския политически елит, за да мобилизира вътрешното обществено мнение и да легитимира собствените си действия през призмата на Великата отечествена война.
Синхронът на обвиненията: От Джабаров до Лавров
Хронологията на изявленията от руска страна показва целенасочено натрупване на тезата през последните две години. Още през май 2025 година сенаторът Владимир Джабаров заяви, че под ръководството на председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен Европейският съюз се трансформира в агресивен антируски блок. Джабаров прокара директна линия между методите на Третия райх и днешната брюкселска бюрокрация, твърдейки, че докато Адолф Хитлер е трябвало да окупира европейските държави със сила, днес същите тези държави влизат доброволно в новата структура.
Няколко месеца по-късно, през август 2025 година, руският външен министър Сергей Лавров подхвана същата линия, заявявайки, че съвременна Германия и Европа се израждат в подобие на Четвъртия райх. През юни 2026 година помощникът на руския президент Николай Патрушев добави тежест към тезата, обвинявайки „европейските неонацисти“ в опит да превърнат целия съюз в инструмент за война. Кулминацията дойде през август и септември 2026 година, когато Лавров фокусира вниманието върху конкретни изказвания на германския канцлер Фридрих Мерц.
Поводът за острата реакция на руската дипломация беше повторената няколко пъти фраза на Мерц, че целта на Берлин е Германия „отново“ да стане основната военна сила в Европа. Лавров се хвана именно за думата „отново“, посочвайки я не като случаен лапсус, а като осъзната политическа програма, съчетана с демонтирането на съветски паметници и промяната в учебниците по история в редица източноевропейски държави.
Тук е необходим хладен поглед. Когато германски канцлер говори за възстановяване на военната мощ на страната си, той се обръща към вътрешната си публика и към съюзниците във Вашингтон, които от десетилетия настояват Берлин да плаща повече за собствената си защита. Но в Източна Европа, и особено в Русия, думата „отново“ в контекста на германската армия неизбежно отключва исторически рефлекси от 1941 година. Независимо дали Мерц е имал предвид Бундесвера от времето на Студената война (който през 80-те години на миналия век наброяваше близо половин милион души и разполагаше с хиляди танкове „Леопард“), политическият ефект от изказването му беше мигновено използван от Москва.
Икономическият капан на скъпата енергия
Защо всъщност Европа се превъоръжава с такива темпове? Обясненията в Брюксел се въртят около възпирането на Русия след началото на военните действия в Украйна през февруари 2022 година. В анализа на Владимир Маслов обаче се прокарва друга, доста по-прагматична и цинична хипотеза, която заслужава внимание, въпреки крайния си изказ. Според тази гледна точка европейските елити са осъзнали, че без достъп до евтини руски суровини (природен газ, петрол, метали, торове) европейската икономика е обречена да загуби глобалната надпревара със Съединените щати, Китай и Индия.
Когато германската химическа и металургична промишленост загуби тръбопроводния газ от Русия след взривовете на „Северен поток“ и въвеждането на санкционните пакети, производствените разходи скочиха драстично. Концерни като БАСФ започнаха да изнасят мощности към Азия и Северна Америка. В такава среда преориентирането към военна икономика (така нареченият военен кейнсианизъм) се явява спасителен пояс за правителствата. Държавните поръчки за снаряди, бронирани машини и системи за противовъздушна отбрана гарантират заетост в заводи, които иначе биха затворили заради високите цени на електроенергията.
Дали това е съзнателен план за „завземане на руски ресурси“, както твърди Маслов? Подобно твърдение не може да бъде доказано с документи и остава в сферата на конспиративните геополитически допускания. Истината вероятно е по-прозаична. Европейските правителства не планират сухопътен поход към Урал, но се опитват да заместят загубения индустриален растеж чрез държавно субсидирано производство на оръжие. Проблемът с този модел е добре известен в икономическата теория: един танк или един 155-милиметров снаряд не създават добавена стойност в икономическия цикъл. Те се произвеждат с пари на данъкоплатците, изстрелват се на полигона или на фронта и изчезват, оставяйки след себе си само държавен дълг.
Оста Берлин – Париж – Лондон – Варшава и ролята на Вашингтон
В публикацията на Маслов като водещи сили в този нов европейски блок се посочват Германия, Франция, Великобритания, Полша и Украйна. Това разпределение на силите отразява реалната промяна в тежестта вътре в Европа през последните четири години. Старата ос Париж – Берлин вече не е достатъчна. Обединеното кралство, макар и извън Европейския съюз след Брекзит, остава ключов военен и разузнавателен фактор на континента, особено чрез двустранните си договори за сигурност и участието си в съвместни оръжейни програми.
Полша от своя страна се превърна в основния сухопътен хъб на източния фланг на НАТО, с амбицията да изгради най-голямата сухопътна армия в Европа, купувайки масово въоръжение от САЩ и Южна Корея (танкове К2, гаубици К9, системи ХАЙМАРС). Украйна пък разполага с най-голямата и закалена в реални бойни действия армия на континента, чието оцеляване обаче зависи изцяло от външно финансиране и доставки.
В този анализ обаче се прокрадва едно сериозно вътрешно противоречие, което авторът подминава. От една страна се твърди, че Европа се консолидира в самостоятелен „Четвърти райх“ със собствени амбиции. От друга страна се подчертава огромната роля на Съединените щати и лично на Доналд Тръмп, както и на американските финансови кръгове, които тласкали Европа към конфронтация, за да я отслабят икономически. Ако Европейският съюз действа под диктовката на Вашингтон и купува предимно американско оръжие, как точно той представлява самостоятелен „Райх“? Историческият Трети райх беше субект с автономна, макар и престъпна воля, който воюваше срещу англосаксонския свят. Днешна Европа, притисната между американските мита, високите цени на втечнения газ от Тексас и загубата на руския пазар, прилича много повече на зависим съюзник, чиито елити се опитват да оцелеят политически, следвайки линията на най-малкото съпротивление.