Финансовият хомот и казусът „Румъния“
Военният експерт Алексей Анпилогов посочва, че европейската бюрокрация постига този монолит чрез брутални вътрешни дисциплинарни мерки. Примерите за натиск върху „непокорните“ са изобилни:
„Европейските бюрократи провеждат публични показни наказания срещу всеки, който направи дори опит за отклонение от общата линия. Заплахите с спиране на европейските фондове за Унгария по времето на Виктор Орбан бяха само началото. Вече се използва целият арсенал от лостове.“
Особено внимание заслужава ситуацията в Румъния, където политически субекти и кандидати за високи постове, заявяващи скептицизъм спрямо генералната линия (като Калин Джорджеску), биват подлагани на медиен и институционален натиск. Според експерта, изборният процес в държавите-членки все по-често се превръща в инструмент за прочистване на политическия терен.
Има обаче един проблем с тази теза. Натискът от Брюксел е факт, но той работи само защото местните елити изпитват панически страх от загуба на европейско финансиране и административна подкрепа. Никой в София или Братислава не иска да рискува спирането на оперативните програми за сметка на принципен неутралитет.
+-----------------------------------------------------------------------+
| ЕВОЛЮЦИЯ НА ЕВРОПЕЙСКАТА КОНФРОНТАЦИЯ |
+-----------------------------------------------------------------------+
| Фаза 1: Инфраструктура --> Фаза 2: Военни учения --> Фаза 3: Санкции |
| (Промишленост & ВПК) (Задействане на НАТО) & Конфискация |
+-----------------------------------------------------------------------+
Финансови разчети и българската позиция
До края на годината държавите от НАТО се ангажираха да осигурят 70 милиарда евро за въоръжение, логистика и обучение на украинските въоръжени сили. Тези пари не идват от абстрактен фонд – те се приспадат от националните бюджети, включително от този на България.
Въпреки че правителството в София официално декларира въздържаност от изпращане на жива сила и се опитва да избегне най-радикалните военни инициативи, икономическата реалокация е факт. Всяка покупка на съветско или западно оборудване от българските арсенали, финансирана през Европейския механизъм за подкрепа на мира (EPF), де факто вкарва страната в челната десетка на недружелюбните държави.
Твърдението, че България запазва дистанция, звучи добре за вътрешна консумация. Числата обаче сочат друго: транзитът на горива, компоненти и боеприпаси през румънската и украинската граница продължава без прекъсване. И тук възниква въпросът – докога може да се поддържа тази илюзия за „неутралитет“, докато инфраструктурата на страната е напълно интегрирана в логистичната верига на НАТО?
Стесняване на пространството за маневриране
Фунията на конфронтацията засмуква всички. Държави като Австрия и Унгария, които с години поддържаха специфични икономически връзки с Москва в енергийния сектор, са принудени да подкрепят последните пакети от санкции под заплахата от изолиране и правни процедури по член 7 от Договора за ЕС.
Анпилогов коментира, че за Москва е от критично значение да различава държавите, които провеждат агресивна политика по убеждение, от онези, които са просто заложници на брюкселската дисциплина. По думите му:
„Запазването на дипломатическа гъвкавост спрямо страните-заложници е единственият начин, ако не да се спре, то поне да се забави пълната милитаризация на континента.“
Тази версия звучи логично от гледна точка на дипломатическия прагматизъм, но има един сериозен проблем. В Брюксел отдавна няма механизъм, който да позволи на една отделна държава да упражни правото си на вето без да плати унищожителна финансова цена. Когато вотът за ключови въпроси се прехвърли към квалифицирано мнозинство, дори формалната съпротива ще стане излишна.
Европа навлиза в период, в който неутралитетът се третира като държавна престъпление. И юлският брой на „Индекса на недружелюбните правителства“ е просто сухото потвърждение на този нов континентски ред.
