Интервю на Боряна АНТИМОВА за любовта, пиетета към музиката, таланта и завистта
Проф. Дина Шнайдерман е родена в Одеса. Съпруга е на един от най-знаменитите ни цигулари, Емил Камиларов (1928 – 2007), наречен “българския Паганини”. Ученичка е на легендарния Давид Ойстрах. Печели първа награда на конкурси в Берлин и Женева. Учи дирижиране при проф. Владимир Симеонов в София и завършва при проф. Цеки и проф. Феррара в Италия. Днес e сред най-ценените професори по цигулка и дирижиране в цял свят. През 2003 г. е обявена за жена на годината в Оксфорд, а през 2006 г. – за Genius Laureate от Американския биографичен институт.
У нея няма и следа от превзетостта на класическа примадона. Любезна и сияеща от добронамереност, тя разбива второ клише – че е с тежък характер. Над 30 години не живее в България, но все още казва “нашите цигулари”, “нашата цигулкова школа”. Кокетна е единствено към рождената си дата: “О, защо ви е, да не сте се заели да ми търсите съпруг? Нямам никакво намерение пак да се омъжвам, оставам с моя Камиларов.” Така го нарича – винаги по фамилия, а не по малко име. След толкова години живот с него (и вече 6 без него) тя е изпълнена с пиетет към големия музикант. “Мой дълг е името му да се помни”, казва тя по повод фестивала и конкурса за млади цигулари “Емил Камиларов”, който организира за втори път в края на октомври в София…
-Професор Шнайдерман, на конкурса бяхте като възпитателка на малките цигуларчета, показвахте им с удоволствие как да се държат на сцената...
-Да, така е, целият фестивал и конкурсът бяха вълнуващи за мен, макар организацията да ми костваше много усилия и нерви. В сравнение с миналата година разликата е голяма и в количествено, и в качествено отношение. Децата бяха прелестни. Малката 8-годишна Ю Джин от Южна Корея например беше пътувала 22 часа в самолет за конкурса, посрещнах ги в 11.30 ч. вечерта на летището, а сутринта в 9 часа вече свиреше… За съжаление, напоследък все по-малко българи печелят престижни конкурси. Къде отиде нашата школа, “българската цигулкова кръв”, както я наричам?…
-Знаете ли, преди известно време интервюирах цигуларката и концертмайстор на Бароковия оркестър на ЕС Зефира Вълова, която създаде фестивала “Изкуството на барока”. Събрала музиканти, поръчали специални инструменти с антично звучене при лютиер и вече шеста година организира този фестивал.
-Прекрасно. Бароковото изкуство и за мен е интересно, познавателно, да знаеш какво са слушали тогава. Зефира Вълова тук ли живее?
-Не, в Париж, с любимия си, също музикант. Между другото, това интервю събра в Информационна агенция “Кросс” 14 хиляди посещения! Това предизвика лек шок у мен, в хубавия смисъл, казах си, добре де, нали уж малко хора слушат и четат за класически музиканти… Оказа се, че не е така, че си има публика за всичко.
-Похвално е, че една толкова млада жена се е наела да организира всичко това – изработката на старинни инструменти, събирането на музиканти, че и цял фестивал с толкова много концерти със старинна музика… Като организатор на фестивал, си представям колко трудно й е било на Зефира и искрено й се възхищавам за хъса и усилията. Най-ценното е, че така тя образова и облагородява хората.
-А не би ли могло догодина да се протегне мост между двата фестивала?
-Разбира се, с удоволствие, ако сме живи дотогава (смях).
-В Швеция ли живеете сега?
-Да, имам апартамент в Упсала, но напоследък казвам, че съм там, където имам да правя нещо – да свиря, да преподавам или да участвам в журито на някакъв конкурс. Откакто останах сама, бягам от това, което наричаме къща, защото всичко е свързано още много силно с Камиларов… Ние живяхме с него много интензивен живот. Не сме се развеждали, не сме се женили втори път.
-Романтична ли беше вашата първа среща?
-Той ме чака 8 години, за да се оженим, защото бях ученичка още в музикалното училище в Ленинград. Емил Камиларов беше един от първите, които заедно с Николай Гяуров дойдоха на специализация в Ленинградската консерватория през 1955 г. Тогава не знаех нищо за него. Видяхме се за пръв път в Берлин на един конкурс в рамките на младежкия фестивал, той от страна на България, аз – на Съветския съюз. Взех първа награда, а той казва, че тогава се влюбил в мен. Аз по това време имах едно другарче в училище и към края Камиларов винаги по някакъв начин се явяваше на всички мои срещи с това момче (смях). Като дойдохме тук, не беше никак лесно. Започнахме от нищо. Една година чаках български паспорт. Взех го с връзки. Един архитект – Иван Татаров също се беше залюбил с една ленинградчанка, а тя се оказа племенничка на Шостакович, та покрай нея и на мен ми дадоха по-бързо документа (смях). Започнахме да свирим заедно и така, в свирене мина целият ни живот – на сцената, на репетиции или вкъщи.
-Имаше ли ревност на професионална и лична основа?
-Не, в професията винаги съм имала чувството, че се допълваме един друг. Аз живеех с репертоара си от Моцарт и Бетовен, а той се вълнуваше повече от техниката на свиренето. Затова и се яви на конкурса “Паганини”. Колкото до ревността в личен план, той беше нормален мъж, аз – нормална жена, така че нищо човешко не ни беше чуждо. Но най-невероятното беше, че успявахме да преодолеем всички проблеми по пътя си, а какво ли не сме преживели…
-Казват, че когато двама са заедно навсякъде, си омръзват?
-Не знам. Животът ни мина толкова бързо… Не успяхме да си омръзнем (смях).
-Разкажете за последните му дни?
-Отиде си на 4 октомври 2007-ма, но се разболя много преди това. Още в края на миналия век му поставиха диагнозата – рак на простатата. Лекарите казаха, че е успял да се пребори толкова дълго, защото нито за миг не го оставих сам, в ръцете на някой друг, никъде. Освен това гледах да продължава да свири, да живее пълноценен живот и това го държеше жив години наред. Последното ни свирене беше, когато България влезе в ЕС. В навечерието, на 31 декември 2006 г., ни се обадиха от предаването “Чай” да свирим и той да каже няколко думи във връзка с влизането на България в ЕС. Дойдохме, свирихме и Камиларов говори. Това беше последното му директно свирене в ефир. Беше много щастлив.
-Преди години съобщиха, че вашата цигулка била иззета незаконно от наследниците на Недялка Симеонова и дадена на вас от Вълко Червенков, тогава министър на културата… Каква е истината?
-Кампанията беше подета от хора, които наистина ползват цигулки, собственост на държавата, за да оправдаят собствените си постъпки. Цигулката, с която аз свиря, принадлежеше на Недялка Симеонова. Тя не е от първи клас, не е Гуарниери, Страдивариус или Амати. Даже беше преживяла бомбардировка в Париж, когато Недялка е била там по време на войната. Не се счупила, но от налягането при бомбардировките имаше пукнатини. Синът на Недялка, Димитър Симеонов, който се отказа от нея още докато беше жива, започна да се оплаква, че съм задигнала цигулката от майка му. Когато тя почина, третият й мъж Сарафов, от фамилията на големия Кръстю Сарафов, ми звънна един ден по телефона. Помоли двамата с Камиларов да оценим цигулката на съпругата му, иначе имало опасност от катедрата в Консерваторията да я изнесат в Чехия и повече да не я види. Казах, че сме още много млади, нямаме опит, но очаквам моя професор Давид Ойстрах да дойде за концерт в София, и че ще ги свържа да види цигулката.
-Каква е връзката с тогавашния министър на културата Вълко Червенков?
-Това беше някъде 1959-а, Червенков спря изнасянето на цигулката на митницата. След оценката на Ойстрах Червенков даде на Камиларов заем от собствения си джоб, за да купи цигулката. А аз тогава бях назначена като държавен артист в “Концертна дирекция” и всеки месец ми удържаха от заплатата за тоя заем. След това дойде обвинението и при едно наше идване проф. Емил Янев каза на Камиларов: “Иди при букинистите на площад “Славейков”, потърси книгата “Вълко Червенков през погледа на негови съвременници”. Там между другото пише и за тая цигулка (проф. Шнайдерман показва ксерокопие от книгата).
-Разкажете за конкурса, след който Камиларов беше наречен “Паганини булгаро”.
-Има нещо, за което не се знае – че Камиларов получи и наградата “Колумб”. Това се случи същата година, когато го наградиха с “Паганини” – 1961-ва. Тогава по някакво недоглеждане италианците срутили къщата на Паганини в Генуа. И когато разбраха каква грешка са направили, се хванаха да спасяват къщата на Колумб, също в Генуа. Тогава учредиха и наградата на името на откривателя. На първото издание дадоха приза на Юрий Гагарин, който току-що беше излетял в Космоса, за техническо постижение. Беше награден и Камиларов, за големите му постижения в музиката. И досега остава единственият с “Колумб”. За съжаление, копието от филма така и не стигна до нас, загубиха го някъде на митницата. Това е уникален филм – с Гагарин и разни важни особи. Чакат ме сигурно да умра и тогава ще го продадат скъпо (бурен смях).
-Като е тръгнал разговор за скандали, кажете, моля, защо, когато емигрирахте двамата, казахте “плащаха ни, за да не свирим”?
-Когато Камиларов почина, някой ми изпрати факс с копия от цялата тая жълта преса, с какви ли не измислици. Аз бях в много тежко състояние и не ми беше до това. Но по-късно събрах всичките ни заповеди за назначение и дойдох в “Шоуто на Слави”. Помолих го да прочете заповедите, за да знае народът и да не прощава на тия, които плюят по Камиларов. Целият процес започва през 1980-а. Махат мъжа ми от Консерваторията, където преподава. Преместват го като държавен артист във Филхармонията. Мен ме прехвърлят от “Концертна дирекция” във Филхармонията като държавен артист. Издават една заповед, че ни прехвърлят там, даже ни повишават заплатата с по 100 лева, което беше много за тогава, но без право да свирим.
-Но защо?!
-Ами кажете ми защо! (бурен смях). Можеш да забраниш на някого да говори, но да свири – това е вече престъпление от страна на тези така наречени колеги, които по това време бяха завзели важните административни постове в министерството, в “Концертна дирекция”, навсякъде… Двамата с Камиларов единствени препълвахме залите, винаги. Той много тежко понесе всичко това. Държавата беше длъжна да реагира, ако уважава себе си и талантите си. Една година Камиларов, горкият, тичаше насам-натам, при Живков и къде ли не – нищо, никаква реакция. И тогава сами платихме за отпечатването на едни афиши, на които написахме “Прощален концерт в зала “България”. Залата щеше да се пръсне и никой не разбираше, какъв прощален концерт, защо. Та ние тогава пълнехме залите, ние издържахме импресарската дирекция! Преди началото Камиларов прочете тази заповед, в която пишеше “без право да свирим”. Каза, че щом не можем тук, емигрираме. Никой не ни спря. Тръгнахме ей така. Оставихме всичко тук и се установихме в Упсала, Швеция, където също започнахме от нулата.
-Вписани сте в Гинес за най-дълго свирене на Моцарт?
-Да, свирих всичките му 19 сонати, 7 часа без почивка. Проведе се в Упсала, Швеция през 2000 г. Мислехме, че публиката ще окапе постепенно и ще останем сами в залата с моя мъж и жената на пианиста. Но никой не мръдна!
-Когато си отиваше, Камиларов пожела ли нещо да направите за България?
-Той искаше такъв конкурс за млади музиканти, докато беше жив. Тогава не можахме да се преборим. А сега мой дълг е да не се забравя това име. Дълг към моя съпруг, който беше невероятно чист човек и истински българин. И сигурно това не можаха да му простят неговите колеги…
-Е, трудно се преглъща големият талант…
-Когато ми стане много мъчно, си казвам: “Чакай малко, как е живял Моцарт, как е живял Бетовен!” Та коя съм аз, да не ми е трудно?” (бурен смях). Ето при Моцарт Салиери е пример как човек на административна длъжност е унищожавал таланти! Нищо ново под слънцето…
Снимки:
Дина Шнайдерман и Емил Камиларов през 70-те г.
в. Преса
