/Поглед.инфо/ 73 години от родопската трагедия на антонивановци
Помните ли как преди дни Бойко Борисов истеряса, че новите лица на БСП били кръвопийци на 70-80 години? То по този повод, я да видим точно преди 73 години кой чия кръв е пил и за чий следовник се обявява бившият премиер!
През февруари и март 1944 г. легендарният партизански отряд "Антон Иванов" е преследван от 20-хилядна армия, полиция и новосъздадената жандармерия. Неколкостотин партизани и ятаци загиват в Родопите, много от тях са заловени живи и зверски екзекутирани без съд и присъда. Имената на страшилищата капитан Динев и Наум Василев и днес стряскат батачани с патологичната си нечовешка жестокост- мъчения, кланета, смърт, палежи на партизанските и яташките къщи.
Предлагаме на днешните прекроители на историята да отидат в Батак и Пещера и да обяснят на хората там, че фашизъм в България не е имало. (Може да им кажат и че турско робство не е имало, а присъствие.) Напълно се отнасят за второто баташко клане през февруари - март 1944 г. думите на Страшимиров: "Клаха народа както и турчин не го е клал". Може би затова костите на загиналите през 1944 г. намират своя вечен покой до тези на техните деди от априлската епопея на 1876 г. А тяхната саможертва е една от причините трите Велики сили, победителки във Втората световна война, да спестят на хитлеристка България най-тежката участ...
Предупреждаваме, че текстовете на писателя Давид Овадия и ген. Атанас Семерджиен, които публикуваме днес, не са за хора със слаби нерви.
Давид Овадия
Из книгата "Дед или разгромът"
изд. "Български писател", 1990 г.
- Другарю Георги Серкеджиев, в кои акции участвувахте, след като отрядът се установи в лагер "Техеран"?
- Ние направихме няколко акции, аз участвувах в най-значителните от тях. Нападението на лесничейството "Белмекен" ("Топли извор"), блокирането на гара Дорково (Цепина) и унищожението на мотрисата и акцията на Брациговската гара.
- Какво наложи преместването на отряда от лагер "Техеран" в "Ровно"? Случайно ли стана откриването на групата при акцията в Батак, или имаше предателство? Откъде идат провалите и арестите на ятаците в Козарско, Исперихово, Бяга и Батак?
- За съществуването и състава на отряда "Антон Иванов" врагът е бил осведомен от многобройните и дръзки наши акции, от постоянното движение на чети и групи в района между Пловдив и Батак, от отделни заловени партизани и ятаци. Предполага се, че командирите на ловната дружина са се досещали къде приблизително е зимният лагер и са полагали усилия да научат точното му местонахождение, за да ни нападнат и унищожат. Откъде дойдоха провалите, предателството? Някои неща станаха ясни още тогава, други се разбраха след много, много години...
След убийството на предателя в Козарско, извършено от наша наказателна група, властта арестува всички известни и заподозрени в съучастие комунисти от този район. Някои от арестуваните не издържат на мъченията и правят признания. От Козарско провалът се разширява към Исперихово. Част от арестуваните ятаци, след продължителни и жестоки инквизиции на осми февруари 1944 г., ги извеждат край Батак и ги разстрелват. Знаел ли е врагът, че ние ще слезем в Батак на 21 февруари, за да приберем приготвената храна? Имаме всички основания да мислим, че той ни е очаквал. Затова са били поставени засади около всички къщи на ятаци, а ловната рота на капитан Динев е била в бойна готовност.
- От лагера "Ровно" на юг през снежната планина тръгват 150 партизани. Осем дни отрядът се движи денонощно - първо на юг към "Топли извор", после на североизток към Фотиново. Мнозина не издържат страшния поход, изтощението и глада, едни се самоубиват, други довършва тилната охрана, трети стават жертва на бялата смърт. Известно ли е сега колко души загиват до Фотинската река?
- Край Фотинската река на 29 февруари отрядът бе нападнат и разбит от стократно превъзхождащия ни противник. Едни загинаха от куршумите, други бяха пленени и разстреляни след това, а за трагичния край на мнозина къде и кога са намерили смъртта си, не се знае и досега. Край Фотинската река, в местността Мариново загиват Найден (Георги Ванчев) и жена му Живка (Катя Байчева), а също и брат му Ради (Алекси Ванчев). Живка и Ради биват ранени. Найден, също ранен, като вижда безизходното положение, разстрелва първо жена си и брат си, а после сам слага край на живота си.
- Колко души успяват да се измъкнат от обръча при Фотинската река и продължават пътя си към Въча?
- Голяма част, повече от половината от отряда продължи пътя си, насочи се към Равногорските кошари. Непрекъснато бяхме обстрелвани, навсякъде ни срещаха вражески части, засади. Всичко наоколо бе завардено. Тук, през нощта, ръководството реши една група от 15 души (а може би бяха 18) да се изтеглят към Жребичкия балкан. От тази група никой не оживя. Някъде към Равногор ги пресрещат жандармеристи, водят сражение и те се разпръсват. Част от тях са пленени и разстреляни. Седем души от тях продължават заедно. До село Розово те се разделят на две: Вълю и брат му Борю, Дельо (Димитър Чучулев) и Начката (Никола Крушаров) се укриват в една празна къща край селото. Предател ги издава, те биват обградени и загиват. Другите трима - Фьодор, Милко и Павел (Паница Семерджиев) се укриват в необитавана постройка край Брацигово. Но жандармеристите претърсват цялата околност, натъкват се на тях и в сражението тримата загиват. В околностите на Равногор са заловени Левски (Иван Хрисчев), Софка (Сийка Кръстева), Камен (Иван Дамянов), Спартак (Тодор Чолаков), Красин (Марко Декало) и Жоро (Илия Кърнев). Извеждат ги извън селото и ги разстрелват. Тук се извършва едно от най-жестоките злодеяния при разгрома; избождат очите на Сийка с войнишки нож и след това я убиват.
От нашата група след полунощ се откъсват 14 души. Петима от тях успяват да преминат Въча и се спасяват. Някои се удавят в реката, някои са заловени и разстреляни. Само един от заловените - Делчо (Георги Хърков) - остава жив. При Сухото дере от групата се откъсва първо Альоша (Лазар Бойков), а след това ние с Витка. Всички останали, целият щаб, загиват, биват избити от бомбите и куршумите на жандармеристите.
Загинаха сто двадесет и двама души (в това число Савата (Слави Дишлянов) и Франко (Георги Михайлов), които бяха заловени и обесени на 14 август 1944 г. в Старозагорския затвор. Заловени и не разстреляни бяха единадесет души. Между тях един - Драгомир (Георги Ст. Иванов - Отеца) стана агент-провокатор, мина на страната на врага. Той беше ликвидиран на Девети септември от нас. Останаха живи и продължиха борбата до победния край 19 другари.
Атанас Семерджиев
Из книгата "И всички се бяха обрекли"
Военно издателство, 1985 г.
Още в зори в Батак пристигнал подполковник Янев с не един камион жандармеристи. Пламнала къщата на Петър Янев. Пукали греди, рухвали стени и пламъци се виели над издънения покрив. Миришело на изгоряло. През нощта след изтеглянето на партизаните агентите и жандармеристите арестували дядо Еньо - бащата на бай Петър Янев, кака Николина, децата, семейството на девера й. Арестували и други ятаци. Кравите и воловете били изведени от оборите им и откарани за храна на ловната дружина. По шосето над Петрово бърдо забучали камиони. Следобед по пътя от Белените буче се задал капитан Динев с ротата. Един подофицер носел главата на Георги Чолаков.
Сред затворените в училището била и жената на Георги Чолаков - кака Невена. След полунощ я въвели при подполковник Янев. Черната забрадка, която тя не сваляла от главата си, била смъкната ниско над челото й. Видяла на бюрото нещо, увито в жълта хартия. Пред очите й притъмняло и едва не се строполила на пода.
Подполковникът не я изпускал из очи.
- Искаш ли да видиш какво има тук?
- Не, не искам! - извикала тя ужасена.
Да можела, сама щяла да разкъса гърдите си, та да излезе мъката, която я душела.
Отвели я в мазето. Заставили я да седне, после вързали ръцете й отзад. Тогава отворили страшния пакет и сложили главата на Георги в скута й.
- Радвай му се сега! И с цигара ще го почерпим... - казал жандармеристът и пъхнал цигара зад ухото на мъртвия.
Така с главата на мъжа си тя прекарала дългата зимна нощ.
Бащата на Георги и Алекси дядо Тодор Ванчев, майка им баба Петра и сестрите им дълго не могли и не искали да повярват, че те са загинали, че е загинала и снахата Катерина.
- Главите им не ги донесоха на върлини набучени - казвал на жена си и дъщерите си дядо Тодор. - И хората говорят, че някои са оцелели и се бият с жандармеристите край Кричим и Брацигово. Може и нашите да са там.
И те се надявали. И се топели ден след ден, нощ след нощ, докато в Батак не дошъл познат от Фотиново. Елена - сестрата на Георги и Алекси - го заварила в една от съседските къщи. Той не допускал, че дядо Тодор, баба Петра и дъщерите им още се надяват, че Георги, Катерина и Алекси са живи, и направо й рекъл:
- Във Фотиново има хора, които знаят къде са зарити труповете им.
Елена с писък се втурнала към къщи и захлупила лице върху гърдите на майка си. Плачела и повтаряла: "Майчице мила, майчице". На другия ден изпратили баба Мария Ванчева - жената на големия брат на дядо Тодор - да вземе от общината открит лист за Фотиново. Тя отишла. И с тоя открит лист баба Петра, дъщерите й и чина им Мария тръгнали да търсят загиналите. От Фотиново надолу под Беймандра ги повел местен човек. През най-дивите места, далече от ниви и ливади, от горски извори и къшли, та никой да не ги види и чуе. Те вървели след него и леели сълзи, но не издавали нито глас, нито стон.
Най-напред край пътеката пред Димовата къшла намерили трупа на Георги, но не целия, а само скелета. Баба Петра легнала до него и започнала да го гали. Галила го и нареждала, нареждали сестрите и чина му и не мислели вече дали ще ги чуе някой или не... Наплакали се жените над това, което останало от Георги, и тръгнали да търсят Алекси. Намерили го под купчина дръни (изсъхнали клони, смесени с трева и пръст) на една поляна. Зарит бил съвсем на плитко и пръстите на краката и козирката на каскета стърчали над земята. Изрили с ръце пръстта и открили най-напред лицето му, после гърдите и ръцете, накрая и краката. Малко земя имало над него, но и тя, пък и дръните, с които бил покрит, го запазили от зверовете. Посегнали да го извадят от гроба, но той вече бил разложен. Земята и дръните го запазили от зверовете, но не и от времето.
- Оставете ме сама. Идете настрана - рекла баба Петра на дъщерите и етърва си. - Това е заразно.
До стария гроб ей така с ръце изкопали нов и баба Петра сама го преместила в него. После донесли и костите на Георги. Намерили зарита в шумата до поляната и главата на Георги, познали я по зъбите. След Девети септември и тримата били пренесени в черквата на Батак, когато пренасяли костите и на другите избити баташки партизани и ятаци.
Разправата с ятаците на отряд "Антон Иванов" вземала все по-големи размери и ставала все по-жестока. На 10 април в местността Гюмишева кория над с. Фердинандово били убити директорът на училището в с. Извор, Васил Андреев, Борис Такев и Тодор Тачев от същото село и дедовчанинът Петър Добриянов. През следващите дни при Манчова чешма над село Марково били убити братя Трайкови и Георги Митев от Фердинандово и Георги Кръстанов от Свети Спас. В местността Отоманица над село Свети Спас били разстреляни Йордан Камбуров от село Гълъбово и дъщеря му Елена, а над Фердинандово - синът му Димитър Камбуров.
Същата участ постигнала още много комунисти и ятаци от различни селища и от Пловдив. За да избегне по-нататъшните тежки инквизиции във фердинандовското училище, Кръстьо Бангов се самоубил, като се хвърлил от третия етаж. При разстрела на една от групите като по чудо останал жив Тодор Мутаров. Прострелян в гърдите, ранен в главата, бил хвърлен заедно с другите в пропастта. Когато полицията се изтеглила, той с последни сили се домъкнал до своето село и се укрил в родния си дом. След два месеца край Въча били избити 22 души от Перущица.
От много партизански и яташки къщи в Батак и Жребичко останали само главни и пепел. Стотици батачани, светиспасчани, фердинандовчани, изворчани, новоселчани, брациговци, козарчани, жребичани били хвърлени в затвора или интернирани из най-различни затънтени краища.
На 13 март заловените антонивановци, които били държани в тъмното мазе на прогимназия "Отец Паисий", за последен път били изкарани на двора. Динев застанал пред един от прозорците на учителската стая и наредил да извикат при него Хищника.
- Да се изкарат заловените четници и да се изправят пред стената на училището! Да се изнесат и главите на убитите! Полицаите да прекарат още един път селото да ги види!
Заловените партизани, които все още можели да се държат на краката си, застанали прави до стената, а другите седнали на камъните до нея. Пред тях поставили част от отрязаните глави на убитите им другари, а другите побили на училищния зид. И това станало в едно баташко училище, носещо името на онзи, който сложи началото на великото възраждане на България...
Извели партизаните след полунощ. Били 13 и сред тях Невена Анастасова, майка на невръстни деца, Сара Коен и Живка Василева. Но Живка по заповед на Динев върнали обратно в мазето и после я изпратили в Брацигово. Вързали ръцете им зад гърба и ги навързали с дълго въже един за друг, за да не може никой да избяга. Довели от селото някакъв глухоням и ги подкарали към моста на Стара река. Преди да стигнат новомахаленския път, Тодоров и Хищника заповядали да тръгнат през ливадите и нивите към Карлъка. Жандармеристите, които вървели напред, поели по стръмния склон. Никола Мишев, Петър Найчев, Никола Велков и още двама-трима партизани се спрели и не искали да вървят по-нататък.
- Като сте решили да ни избивате, тук го направете. Защо чак горе ще ни водите? - казал Никола Мишев. - И гората няма да скрие престъплението ви. Такива работи скрити-покрити не остават.
...Андрея притиснал рамото си до бащиното. Заговорил му. Чул се и гласът на Никола Мишев. Изтрещели шмайзерите. Всички паднали. Найчев и синът му Андрея - един до друг. До тях се свлекли и останалите. Но убийците не били убедени, че всички са мъртви. Затова подпоручикът и Хищника тръгнали от човек на човек и с пистолетите си стреляли още по един път в главата на всеки.
През 1970 г. бях в Батак. Събрахме се с бай Димитър Янев, бащата на Илия, баба Петра Джамбазова, Димитър Хаджиев и още десетина души и подхванахме - за кой ли вече път? - разговор за миналото. А нима можехме да го избегнем, когато тук всичко напомня за него - каменната черква, този трагичен пантеон на двете баташки кланета, и черният креп, който вече четвърт век избеляваше по старите дървени порти, и черните забрадки на жените…
Дума
