/Поглед.инфо/ Видяхме нарушителите, седнали под дърветата или проснати по лице върху тревата. Но не видяхме гората. Дори не попитахме за нея. Не "на Странджа баир гората", а онази, подвижната, която от доста време се мести към Европа, напоследък със скорост повече от милион годишно. Отронихме сълза за лошия шанс на афганците да бъдат напипани от "ловци на бежанци", за които услужливите източници побързаха да ни информират, че са типични мутри или, както им казват в Бургас, батки. И се възмутихме, че телевизиите не са взели мерки за неразпознаване на лицата им, с което е било накърнено човешкото им достойнство. И нито дума за това, че специално за тези клипове и европейските медии не бяха взели подобни мерки. Което не е нещо ново - практиката на запад от нас вече четвърт век я сочим за пример само когато обслужва тезата ни, в другите случаи се правим, че не я забелязваме.
Нищо ново не е и това, че от дърветата не виждаме гората. Състраданието към хората, търсещи убежище, не само ни е исторически присъщо, но и днес ни е налично. Твърде често дори от конкретните, разтърсващи душите, случаи губим представа за същността на процесите. И се объркваме кое е законно и кое - не. Сякаш забравяме, че според международните правила бежанците могат да пресекат, откъдето успеят, само първата граница. Когато в страната им е пламнала война, те бързат да се спасят и прекосяват браздата, където могат, а не непременно през пропусквателните пунктове. Такива са бежанските потоци от Сирия и Ирак към Турция. Втората, третата и всяка следваща граница обаче не могат да преминават по този начин. Трябва вече да са идентифицирани, да са регистрирани и да влязат по установения ред.
Ако приемем, че бегълците от клиповете имат право да прекрачат нашата граница, където намерят за добре, това означава и да приемем, че в България има война. Но ако допуснем, че сме в състояние на война, тогава всеки може да спира хора, които нахлуват на територията ни. В такъв случай разпознаваемостта на лицата им на телевизионния екран не е нещо, заслужаващо укор, защото помага на службите да идентифицират нарушителите. Особено като се знае, че повечето от тях пристигат без каквито и да е документи, удостоверяващи самоличността им. Пък и когато някой е накърнил достойнството на държавата ни, прониквайки в нея по непозволен начин, едва ли подлежим на кой знае каква критика, че сме посегнали на собственото му достойнство, показвайки лицето му на екрана.
Неумението зад дърветата да се види гората е характерно не само за нас, но и за целия ЕС, и то в много по-висока степен. Само допреди месеци европейски столици посрещаха като най-скъпи гости пристигащите от Близкия изток и Северна Африка. И сякаш не забелязваха, че сред тези огромни групи от хора бежанците, заслужаващи съчувствие, подкрепа и убежище, са доста скромен процент. Повечето идваха със съвсем други цели, а вероятно и задачи. Само в отделни случаи някой политик проговаряше публично за мащаба на подвижната мигрантска гора. Но не за да вземе мерки, а за да ни каже, че тепърва ще потъваме в нея. Защото в следващите 15-20 години около милиард щели да дойдат само от Африка, отделно - от други континенти. С което трябвало да се примирим, защото нищо не можело да се направи.
Едва напоследък най-високото европейско равнище даде признаци, че не само забелязва мигрантската гора, но и е готово да вземе мерки. И то не половинчати като квотите за разпределение на бежанците по страни, а доста радикални, особено на фона на досегашните действия. Никак не е чудно, че тези идеи идват от Изтока - не защото е ксенофобски, а тъй като не е загубил способността си да реагира адекватно. Унгарският премиер Орбан например предприе обиколка в редица столици, за да търси подкрепа за плана си "Шенген 2.0", който цели да затвори Европа за мигранти. А председателят на Европейския съвет Доналд Туск заяви пред в. "Фигаро", че ЕС не само трябва да установи строг контрол върху своите външни граници, но и да не поверява ключа за своята безопасност в ръцете на други държави, на първо място - на Турция. И че страните членки трябва да си върнат възможността да решават кой да прекосява границите им, кога и как. В противен случай на опасност е изложено не само бъдещето на Шенген, но и на целия съюз.
Тези намерения може и да са закъснели. Важното е обаче, че ЕС, поне чрез своя Изток, най-сетне прогледна. И че отделните човешки съдби, които все така извикват неговото състрадание и подкрепа, вече не му пречат да види обграждащата ни с коварството на подвижни пясъци мигрантска гора. Която е с толкова внушителни размери, жизненост и прираст, че е в състояние да промени в небивало досега висока степен привлекателния облик на Обединена Европа.
Дума
