/Поглед.инфо/ С въздушните удари срещу джихадистите в Сирия Русия направи следното недвусмислено заявление: ние не сме някакъв регионален играч с ядрено оръжие, ние сме сила, с която всеки трябва да се съобразява и без нас решението на който и да било световен конфликт е невъзможно. Това наистина е съвършено нов етап в политиката на Москва. След разпада на Съветския съюз преди четвърт век се възцари удобното клише, че създадената на негово място държава няма нищо общо с някогашната суперсила и че противниците й могат да си правят с нея, каквото пожелаят. И това клише в доста голяма степен отговаряше на действителността. През 90-те години Русия наистина представляваше една класическа развалина. Бандитската приватизация разсипа страната, олигарсите бяха всевластни, а някога страховитата съветска армия търпеше унизителни поражения в Чечения. В самата Русия, а и в цялото постсъветско пространство напълно необезпокоявано шетаха американските агенти на влияние, за които организирането на майдани и цветни революции се беше превърнало в детска игра. Защото никой нямаше нито желанието, нито силите да ги спре.
В един момент Русия се изправи пред следната дилема – или окончателно се превръща в безсилна периферия или започва усилена работа по възстановяването си като велика сила. Страната избра втория вариант, но този избор някак си беше проспан от западните стратези, които отдавна живееха с мисълта, че руската държава вечно ще бъде слаба и беззащитна. Оттук дойде и тяхното изумление след като в началото на миналата година Русия си върна Крим с една мълниеносна операция. Управляващите във Вашингтон и техните пудели в някои други европейски столици не можеха да повярват, че Москва се е осмелила да им хвърли такова предизвикателство. Представяте ли си, вместо да правят каквото им бъде наредено, руснаците бяха проявили нахалството да защитават националните си интереси. Наистина нечувано нахалство! На всичкото отгоре наложените санкции не дадоха толкова желания резултат. Вместо да се вдигнат на революция срещу „омразната власт”, повечето руснаци се сплотиха около нея. Е, тук разбира се изключваме онези руснаци, които се наричат либерали, но които всъщност са стипендианти на фондациите от типа „Америка за Русия”. Въпросните стипендианти обаче отдавна нямат привилегията да налагат възгледите си в руското общество и да обясняват високомерно на сънародниците си как трябва да мислят. Простичко казано, руските грантови анализатори за разлика от българските грантаджии, са в девета глуха и почти никой не се вълнува от възгледите им. Пък и руските журналисти са с много по-голяма политическа култура от българските си колеги и затова не повтарят като папагали грантаджийските алабализми. Изчистването на информационната среда от чуждите агенти на влияние е първата и задължителна стъпка на всяка държава, която иска да води независима политика, т.е. политика, която да защитава националните интереси. А защитата на националните интереси изисква не просто да се реагира на някакви действия отвън – повече или по-малко враждебни – а да се действа изпреварващо. С въздушните удари в Сирия Русия показа, че ще прави точно това – ще задава правилата на играта, а няма да чака някой да ги състави, а тя покорно да ги изпълнява. Това поведение, разбира се, е огромен удар по онази част от американския истаблишмънт, която смяташе, че Америка и единствено Америка ще казва какво ще се случва в целия свят. В техните среди в момента има, ако трябва да използваме една фраза на светия евангелист Матей, „плач и скърцане със зъби”. Радостното все пак е, че сред американския елит има и хора с различно мислене. Такива, които разбират, че Америка не може да играе вечно ролята на световен полицай, че светът се променя и не е възможно една единствена държава, колкото и могъща да изглежда, да налага волята си на останалите. Първите реакции на Вашингтон след началото на руската въздушна операция срещу джихадистите показват, че поне засега нормалните американски политици вземат връх над месианците, над онези, които с пяна уста постоянно повтарят, подобно на древния римски политик Катон Стари, че Картаген трябва да бъде разрушен. Нормалните американки политици наистина разбират, че без Русия сирийската криза няма как да бъде решена. И затова предпочитат нормалния разговор с Москва вместо реториката от времето на маккартизма. Разбира се, тази тенденция винаги може да бъде преобърната и връх отново да вземат неоконсерваторите и жените им, които са се окопали в Държавния департамент. Класически пример в това отношение са неоконсерваторът Робърт Кейгън, яростен защитник на американското нахлуване в Ирак и изобщо на американските нахлувания където и да било, и съпругата му Виктория Нюланд. Да, да, онази същата, която е заместник държавен секретар и стана известна с еротичните забележки по адрес на Европейския съюз. Ако подобни лица отново започнат да определят американската политика, светът не го чака нищо хубаво.
„Деконструкция”, БНР
